— Ало, приятелче — рече биячът и шляпна месестата си ръка върху рамото на онзи.
Терминатор дори не се обърна. Насочи лявата си ръка към онази част на рамото, където усещаше натиска на другия, хвана пръстите му и ги стисна. Костите изпукаха шумно. Пусна пихтиестата маса и продължи. Никой не чу къркорещия писък на бияча, или ако го чу — направи се, че не го е забелязал.
Стъпи на дансинга. Сканираше, разблъскваше танцуващите така, както ловец отмества клоните, надвиснали над пътя му. Цветомузиката не пречеше ни най-малко на зрението му. Без да й обръща внимание, започна да търси системно едно определено лице.
Сара постави слушалката върху вилката и още с обръщането си усети липсата на успокоителния глас на Тракслър. Но скоро всичко щеше да свърши. „Колата ни ще дойде за нула време.“ Щяха да дойдат „властите“. За нея. Щеше да е в безопасност. Вкопчи се в тази мисъл, сякаш бе спасителен пояс, и се отдалечи от телефона.
Върна се на масата си непосредствено до дансинга. Човешката менажерия се въртеше пред очите й като на сън. Смехът разкривяваше лицата. Телата се гърчеха в оргазмичен танц. Висока блондинка с впит по тялото гащеризон залитна към масата си, бъбрейки невъздържано с приятелки. Хората се кефеха. Стояха редом с нея, и въпреки това — в съвсем различен свят. Но човекът с шлифера не бе сред тях. Може и да се е уплашил, хрумна й. Сигурно не иска да го видят толкова много хора. Може би чака да изляза. Може би. Насили се да не мисли за това.
Всичко ще се оправи, започна да си внушава Сара. Само след пет минутки. Толкова. Само пет. Започваше сама да си вярва. Но точно тогава погледна към бара и изгуби вярата си. Той вече седеше там, втренчен в огледалото пред себе си. Право в нея.
Рийс отмести поглед колкото се може по-нехайно, но мислите в главата му се носеха със скорост, близка до тази на светлината. Отново го бе видяла. Явно вече бе изкарал ума на целта; личеше по погледа й. Засадата вероятно нямаше да се осъществи. Щеше му се моментално да се насочи към нея. Престани! Спазвай плана, боецо. Щеше да чака.
Когато видя, че Сара влиза в клуба, Рийс продължи по тротоара, докато се убеди, че тя се е отдалечила от входа. После се върна и огледа подстъпите. През фасадата вибрираха басовите акорди на някаква ню уейв група. Чувал бе за места като това. Наричали са ги нощни клубове. От дълбините на паметта му изплува някакво име: Синатра.
Още с отварянето на вратата усети плътната взривна вълна на бясната ритмична музика. Звукът бе гръмотевичен. Цветомузиката превръщаше истеричните движения на розовокожите мъже и жени в нещо, което по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше. Понечи да мине покрай скучаещата млада жена зад телената мрежа на кабинката в близост до входа, но тя се протегна и го сграбчи за ръкава на шлифера. Рийс се извърна. Очи нащрек, ръка устремена към револвера в джоба.
— Четири и петдесет, драги — изрече тя набързо.
Рийс я изгледа с любопитство. Сини коси — нещо ново за него. Накрая жената се приведе напред с оперетно благоволение:
— Четири долара и петдесет цента — повтори с провлачен, покровителствен глас. Рийс бръкна в джоба, сграбчи наслуки топка смачкани банкноти и ги блъсна в ръцете й. Не изчака за рестото.
Бързо разузна трескавия терен в залата — остъклен вход, стоманена аварийна врата в дъното, два остъклени прозореца на лявата стена, един на дясната — без да обръща внимание на втренчените погледи от крехките й обитатели, но проверявайки лицата им едно по едно. Откри Сара почти моментално, превита над телефона в дъното. Когато тя се обърна и хвърли нервен поглед над рамото си, Рийс приклекна, за да не го види.
Дългата редица високи столчета пред огледалния бар предлагаха най-добрата точка за дискретно наблюдение. Седна някъде по средата, с лице към огледалото, и сканира залата зад гърба си. Идеално. Всички до един попадаха в зоната на поражение.
Сара седна на една маса и Рийс се съсредоточи върху нея. Тя се озърташе като уплашено животно, усетило някаква опасност във въздуха. После погледите им се срещнаха в огледалото.
Сара се вцепени за миг. В мозъка й задрънча бясно тревожен сигнал. Беше той. Беше тук. В момента. И я наблюдаваше. Втренчена в обезпокояващия му поглед, престана да вярва, че поне един на всеки петдесет мъже в залата ще й се притече на помощ. Внезапно и напълно бе останала пак сама. В капана.
Кошмарният непознат с шлифера отмести спокойно погледа си. Сара се помъчи да се успокои. Лейтенант Тракслър бе на път. Само след минути — нали така й обеща. Само още няколко минутки, миличко, заутешава се на ум. Нищо няма да ти се случи. Всичко ще е наред. Ох, веднъж да дойде!