По-надолу по Пико, Сара седеше парализирана във форда. Прелетяха през кръстовището с Ла Сиенега. Кръвта й се бе стекла от лицето. Започна да трепери и престана да възприема както събитията от последните няколко минути, така и размазания ревящ свят пред очите си. Лимузината се носеше сред сенките като нощен демон, без фарове, с настъпен до ламарините педал на газта и скорост, близка до сто и петдесет километра в час.
Очите на Рийс скачаха: огледало — път — зад рамото — огледало. Без изобщо да поглежда Сара й изкрещя „Дръж се!“ след което с майсторски изпълнено принудително плъзгане взе завоя на Оукхърст Авеню. Спринтира до Уитуърт, където направи ляв, като се шмугна с форда между една кретаща тойота и носещия се насреща му пикап, после се втурна към Рексфорд и взе завоя с извъртане на задницата. И понеже колите, изпълващи улицата, се движеха едва-едва, Рийс без всякакво колебание или загриженост прескочи бордюра и се понесе със сто километра в час по тротоара.
За щастие, по пътя му не се изпречи нито един пешеходец.
С едно-единствено грациозно, шеметно и изправящо косите движение се изстреля от тротоара направо на скоростното платно на Олимпик Булевард, преди някой да бе успял да реагира.
Май вече никой не ги следваше. А дори и да искаше, надали щеше да успее. Погледна към Сара и осъзна, че тя изпада в шок.
— Ранена ли си? — извика рязко, по войнишки. — Ударена ли си?
Никакъв отговор. Тя продължаваше да гледа невиждащо напред. Рийс се пресегна и опипа ръцете й, краката, торса. Бе прям, безличен, като санитар на бойното поле. Провери методично дали има рани. Май не бе засегната.
Сара потръпна. Смътното усещане за допир стана по-ясно. Усети, че Рийс я опипва навсякъде и презрението й към грубото му мъжко безсрамие й вля нова енергия. Удари ръката му и в сляпа паника се хвана за дръжката на вратата. Отвори я и всичко пред очите й се размаза с рев.
Рийс я блъсна назад в седалката и затръшна вратата. След това, без да откъсва очи от пътя, я плясна през лицето с опакото на ръката си. Силно. Тя остана абсолютно неподвижна, докато съзнанието й с мъка се върна към рационалното мислене. Чак тогава Рийс проговори:
— Прави точно каквото ти казвам. Точно. Не мърдай, ако не съм ти казал. Не издавай и звук без мое нареждане. Разбра ли?
Докато стрелката на километража показваше сто тридесет и пет километра в час, той се пресегна спокойно през нея и заключи вратата й, после затегна колана на седалката й, много здраво, със същите методични движения, с каквито я бе опипал. Сара не отговори, не кимна, не мръдна изобщо.
— Разбра ли? — кресна той повторно.
— Да — отвърна Сара с треперещ глас. — Моля ви, не ми причинявайте болка.
— Тук съм, за да ти помогна.
Гласът му не бе вече толкова заплашителен, но продължаваше да е отсечен и делови:
— Казвам се Рийс. Сержант, техком, DN38416.
Настъпи миг неловка тишина. Тогава Рийс направи единственото, което му дойде на ума. Сара се втренчи тъпо в протегнатата ръка. И без капка ентусиазъм я пое автоматично.
— Задачата ми е да те пазя — продължи Рийс. — Набелязана си за терминиране.
На четиринадесет преки зад тях през късното нощно движение гладко се промъкваше патрулна кола 1-L-19 на ПУЛА. Терминатор сканираше улицата с равномерна поредица симетрични движения на очите. Междувременно слушаше наситения радиообмен, отсяваше незасягащите го съобщения и чакаше да чуе нещо за откраднатата сива лимузина. Най-сетне чу онова, което го интересуваше: „Издирваното превозно средство забелязано на ъгъла на Мотър и Пико, посока юг,“ съобщи диспечерът. „Коли едно-а-двайсет и едно-а-седем, направете опит за прехващане. Кола едно-ел-деветнайсет, обади се.“
Запаметил номера от съобщението, направено от бившия й обитател, Терминатор осъзна, че ще трябва да отговори. Възпроизведе няколкото записани по-рано в паметта му срички, синтезирани в дигитален отговор. С глас, в който и майката на полицая Дилейни нямаше да се усъмни, Терминатор произнесе със спокоен глас:
— Тук едно-ел-деветнайсет. Движа се на запад по Олимпик, приближавам Овърланд.