Сержант Кайл Рийс примирено вдигна ръце. Само след миг ги издърпаха грубо от колата. Докато им слагаха белезниците и ги отвеждаха, двама от полицаите се приближиха към останките на кола 1-L-19.
— Не мога да повярвам — каза единият. — Празна е.
Какво ли значи това? учуди се Сара. Видя как Рийс се извърна, изведнъж се задърпа от пленилите го, само и само да види разбитата кола, да се увери с очите си.
Отговорът, който бе нужен на Сара, се изписа на лицето му: нервното стисване на устните му й подсказа, че още нищо не е свършило.
ДЕН ВТОРИ
ПУЛА
Участък Рампарт
1:06 след полунощ
Сара разглеждаше съсредоточено дамаската около облегалката на дивана в кабинета на Тракслър. С периферията на слуха си чуваше стъпките и дрънченето на телефоните из останалата част на участъка. От наново бликналите сълзи предметите в стаята за миг трепнаха.
Не искаше изобщо да мисли за онова, което лейтенант Тракслър й бе казал само преди час. Но вътре в себе си знаеше, че ще си спомня думите му цял живот.
Тракслър влезе, крепейки внимателно две чаши кафе. Зад него вървеше друг мъж — едър, плешив и розовобузест, с безстрастно наблюдателен, притесняващ поглед.
Тракслър приближи бавно Сара. Дори и през стаята виждаше зачервените й очи и шока, който още не я бе напуснал напълно.
— Как си, Сара?
Тя кимна леко, мъчейки се да не поглежда към никого.
— Хайде, изпий това — каза Тракслър.
Тя сръбна послушно от кафето, после се втренчи някъде в пространството.
— Лейтенанте — изрече с празен глас, — сигурен ли сте, че са те?
Бе ред на Тракслър да кимне безмълвно. Сара се взря в очите му с надеждата, че ще открие поне капчица съмнение.
— Може би ще трябва да видя… телата. Нали знаете… може да не са…
— Вече ги разпознаха. — На Тракслър никак не му допадаше тази роля. Ни най-малко. — Всякакво съмнение е изключено — добави, както винаги.
Някъде зад очите си, в широкоекранния прозорец на въображението си Сара видя обезобразените трупове на Джинджър и Мат, единствените й приятели, „семейството й“, проснати сред океан от кръв насред всекидневната. Отишли си бяха. Някой й ги бе отнел по най-ужасен начин, завинаги. Цялостният смисъл на случилото се едва сега достигаше до нея и тя усети физическа болка.
— О, Божичко… Джинджър… миличко. — Собственият й глас сякаш идваше от разстояние. — Толкова съжалявам.
Ръката й се отпусна и Тракслър грабна чашката, преди да е заляла коленете й с врялата течност.
— Сара — рече тихо и посочи едрия плешивко до вратата, — запознай се с доктор Силбърман.
— Здравей, Сара — каза Силбърман с дружелюбен тон, прозвучал кухо като евтина камбана.
Сара го погледна с подутите си очи.
— Искам да му повториш всичко, което си чула от Рийс — продължи Тракслър. — Би ли го сторила заради мен?
— Защо не. — Гласът й почти не се чуваше. — Медик ли сте?
— Съдебен психолог — отвърна й.
Гледаше го, размазан от сълзите й до вратата и реши, че никак не й харесва. Но може и да е специалист в своята област, й мина през ума, а ако самата тя в момента се нуждае от нещо, то това са отговори. Необходимо й бе да знае, защо нормалният и спокоен живот изведнъж се взриви заедно с пантите. Защо Джинджър и Мат лежат мъртви на пода на всекидневната. Защо някой се мъчи да я убие. Необходимо й бе да знае, доколко е възможно Рийс да се окаже прав; дали не е жертва на случаен пристъп на лудост, или прави всичко наистина заради нея.
— Луд ли е Рийс? — попита Сара, а очите й заизучаваха спокойното лице на Силбърман.
— Ами… нали точно това ще установим заедно — отвърна той с безразличен, провлачен глас.
Ръцете на Рийс бяха опънати силно назад и прикачени с белезниците към задните крака на стола. Пред него имаше обикновена дървена маса, а отгоре й — черен пластмасов пепелник; от стената му се блещеше голямо двупосочно огледало.
От доста време вече болката между плещите на Рийс нарастваше постоянно. Не че той имаше нещо против. Напротив, дори й се радваше. Болката не го измъчваше, а на практика му помагаше да отклонява вниманието си от въпросите, задавани му от високия, кокалест мъж, който крачеше напред-назад.
Вукович спря точно зад арестанта. Вгледа се в тила му. Знаеше, че вече трябва много да го боли, но не забелязваше онова стягане на вратните мускули, което издава болката. Яко копеле, рече си Вукович. Заобиколи бавно масата и застана очи в очи с мрачния млад мъж. Лицето на арестанта продължаваше да е безизразно. Нищо. Нула. Това вече бе доста необичайно. Ей Богу, ненавиждам откачените, помисли си Вукович, — О’кей, малкия — рече, — да започнем отначало. Откога познаваш Сара Джинет Конър?