Рийс остана втренчен в стената зад Вукович и продължи да брои дупчиците в една от плочките.
— Рийс, Кайл А. — повтори в отривист монотон, — сержант, техком, DN38…
— … 416 — довърши в хор с него Вукович. — Добре, бе, човек, наизуст научих шибания ти номер. — Отпусна се на стола срещу Рийс и се надвеси през масата, докато между него и лицето на младия мъж останаха някакви си сантиметри. — Стига си се правил на герой. Знаем, че не си военен — в нито един род войски на въоръжените сили нямат сведения за теб. Всъщност, няма нищо за теб където и да било… Засега.
Вукович запали една „кемъл“.
— Това не ми харесва. Ама никак. Означава, че ще се наложи да прекараме доста време с теб в тази стая, а в такива случаи започва да ме стяга шапката.
Рийс слушаше несвързаните приказки на Вукович само с половин ухо. Умът му бе зает с нещо съвсем различно. Задачата. Сара. Усещаше как тия копелета само ще се ебават, докато не им остане нищо друго, освен да я погребат. Това не биваше да се случи.
— Къде е Сара Конър? — попита Рийс внезапно. За пръв път каза нещо друго, освен името и личния си номер.
— Не се тревожи за нея. Тревожи се за себе си — каза Вукович, влагайки максимална твърдост в гласа си.
Но и на двамата им бе пределно ясно, че по-твърдият човек в стаята е завързан с белезници.
— Къде… е… тя? — изръмжа Рийс.
— В безопасност е.
— Мъртва е — каза безизразно Рийс и върна вниманието си към плочката зад главата на Вукович. Вукович усети смътно, че току що е загубил нещо, но не бе сигурен какво точно. Гневът взе връх над останалите му чувства.
— Слушай, бе, дрисльо… — подхвана, но спря, щом вратата се отвори внезапно.
Влезе Силбърман. Психологът изгледа двамата в стаята, усети взаимната им враждебност и моментално лепна усмивка на лицето си.
— Забавляваме ли се, господа? — попита и хвърли поглед на Вукович. — Аз ще поема оттук нататък, сержанте.
— Целият е твой — рече Вукович презрително и повлече крака навън.
В коридора го чакаше Тракслър.
— Как мина? — попита.
— Шибана работа.
— Така ли? — каза Тракслър без всякаква изненада. Хвърли ново парче дъвка в устата си и запали „палмал“. — Дай да видим какво ще стане.
Влязоха в съседната стая, тъмна и тясна като килер. Старият видеокасетофон върху количката в ъгъла бе свързан с камера, насочена през двупосочното огледало към Рийс и Силбърман. Използваха го за записи на признания и показания, макар че с тоя Рийс сигурно цял куп лента щеше да отиде на халост. Двамата детективи застанаха до огледалото и започнаха да наблюдават шоуто.
Външно Рийс почти не обръщаше внимание на плешивия. Трябва да е началникът им, помисли си, знаейки, че най-важният човек от командната верига никога не ти се явява пръв.
Силбърман се отправи тромаво към другия стол. Извади пакет „Марлборо“ и чукна силно три пъти с кутията по масата — сигнал за включване на записа. Вукович пусна видеокасетофона.
— Рийс, Кайл А. — заразсъждава Силбърман на глас. — Мога ли да те наричам Кайл?
Рийс не отвърна.
— Аз съм доктор Силбърман. — Спря, усмихна се съчувствено. — Тежка нощ си прекарал. Мога ли да ти донеса нещо?
Предложи на Рийс цигара, като я държеше пред очите му. Нищо. Нито мигане дори. Интересно, каза си Силбърман. Заби отново очи в рапорта.
— Виждам, че си военен. Сержант техком. Сериен номер DN38416…
— Стига си се държал покровителствено, бе, педал! — излая Рийс.
Силбърман бързо вдигна поглед. В очите на младежа прочете гняв. Май налучка пътя.
— Добре. Да започнем отначало. Всички тук са на мнение, че си загубил шибания си разсъдък.
— Това си е техен проблем.
— Не, глупако. Проблемът е твой.
Рийс му подхвърли малка доза ненавист. Чудесно, помисли си Силбърман:
— А ти какво очакваш? Постави се на тяхно място.
— Не съм на тяхно място — отвърна с равен глас Рийс. — А съм на мойто си.
— Добре — рече примирено Силбърман, — убеди ме, че именно те не са прави.
Рийс се извърна и пак започна да брои дупчиците по плочката.
Силбърман опита по друг начин. Ще започне с част от нещата, научени от Сара Конър, може пък така да го накара да проговори.
— О’кей. Да поговорим за мисията ти. Според мен, ти вече си се провалил. След няколко минути тя ще излезе на свобода от тук. Но не и ти. Ти оставаш. Извън играта. — Спря и се вгледа във втренченото покрай него мрачно лице. — Не е лошо да помислиш по този въпрос.
— Какъв смисъл има? — попита Рийс със студен глас.
— Смисълът, братче, е че не можеш да й помогнеш, докато си вързан за стол.
Силбърман усещаше, че постига напредък. Номерът бе да действува в контекста на самозаблудата на младежа. Плисна в лицето му поглед, изпълнен с бащинска загриженост, и се надвеси към Рийс.