ПУЛА
Участък Рампарт
2:10 след полунощ
Седнала на ръба на въртящия се канцеларски стол, Сара се приведе към образа на поставения пред нея монитор.
До нея стоеше Тракслър. Непрестанно отбелязваше реакциите й. Искаше тя да види целия запис. Можеше да я подсети за нещо, което е пропуснала да му спомене.
Силбърман се пресегна и усили звука, идващ от чернобелия монитор.
— Само аз и той — говореше Рийс от екрана.
-Защо не носиш никакво оръжие? — запита записаният образ на Силбърман.- Нещо по-модерно. Нямате ли лъчеви оръжия?
— Лъчеви оръжия — повтори Вукович и се засмя под мустак.
На Рийс въпросът не му се видя ни най-малко забавен. Изгледа психиатъра предизвикателно. Силбърман направи пауза:
— Хайде — каза след малко, — покажи ми едно-единствено нещо от техниката на бъдещето и ще приключим целия въпрос.
— Изпращат те гол… по някакви причини, свързани с генерираното от живите организми поле. Невъзможно е да се изпрати нещо мъртво.
— Защо?
— Да не съм я правил аз шибаната апаратура? — озъби се Рийс. Започваше да губи.
— О’кей, о’кей. Ами този… — Силбърман хвърли поглед към записките си, — този киборг… Ако е метален, как…
— Обвит е в жива тъкан.
— Разбира се — кимна Силбърман с разбиране от екрана. Истинският Силбърман се изправи от бюрото на Тракслър и натисна бутона за пауза на монитора. Когато се обърна към Сара и Тракслър, в гласа му звучеше задоволство.
— Това тук е великолепно — задърдори. — От тоя тип мога да направя цяла научна кариера. Усещате ли колко хитро е замислил ролята си? Не се изисква и капчица доказателства.
Сара вдигна поглед към него, все още неубедена. Озадачена.
— Повечето параноидални заблуди са сложни — продължи Силбърман, — ама този тук е ненадминат. — Да не говорим за мен, рече си наум и пусна отново записа.
— Защо бяха убити другите две жени? — попита чернобелия Силбърман.
— Повечето архиви бяха унищожени или изгубени по време на войната — каза Рийс. — Скайнет не знаеше почти нищо за майката на Конър, тъй като част от данните във файла й са били изтрити. Знаеше единствено името й и къде живее — но само града, без адреса. Терминатор действува систематично.
— Ами разрезите по краката им?
— Единственият физически белег, известен от файла. В крака на Сара по хирургически път е бил поставен метален пирон. Но нито Скайнет, нито Терминатор знаят, че това още не е станало. Тепърва предстои да се случи.
— А ти откъде знаеш?
— Джон ми каза.
— Джон Конър ли? — запита Силбърман.
— Да.
Силбърман почука замислено с молива по бележника, а на устните му несъзнателно грейна лека усмивка.
— Вероятно съзнаваш, че и за това не можеш да представиш материално доказателство.
— Казах ти вече предостатъчно — отвърна Рийс гневно. — Решавай. Сега. Ще ме освободиш ли?
— Боя се, че не зависи от мен — каза Силбърман, като се мъчеше да запази дружелюбния и разумен тон.
— Тогава за какво разговарям с теб? — Рийс тръгна да се изправя, въпреки че белезниците продължаваха да го привързват към стола. — Кой командва тук?
— Но аз мога да ти помогна — рече Силбърман, опитвайки се да запази контрола си върху ситуацията, но безуспешно.
Рийс бе вече на крака, гледаше право в камерата, право в Сара и крещеше:
— Ти още ли не си проумял? Той ще я открие. Това му е работата. Това е цялата…
Очите на Сара се разшириха. Тракслър направи жест към Силбърман, който бе по-близо до монитора, да го изключи. Но Силбърман не откъсваше очи от екрана, омаян от представлението, което се разиграваше пред очите му.
— Не можете да го спрете. Ще ви прегази. Ще бръкне в гърлото й и ще измъкне шибаното й сърце!
Рийс направо щеше да изскочи през монитора, но Силбърман изведнъж се осъзна, натисна бутона за пауза и го спря.
Сара седеше като прикована от отчаяната воля, издялана върху замразеното по електронен път лице на Рийс. Кръвта се бе оттекла от лицето й. През ума й прелитаха десетки въпроси, а тя не бе в състояние дори да ги подреди.
— Нямам пирон в крака си — рече.
— Естествено — отвърна Тракслър. — Рийс е силно разстроен човек.
На Сара й се щеше да му повярва. Обърна се към психолога за по-професионално, по-достоверно мнение.
— Рийс луд ли е? — попита.
— От техническа гледна точка — отвърна Силбърман с усмивка, — може да се каже, че е побъркан.
— Ама нали… — запротестира Сара, но Тракслър я прекъсна.
Подаде й нещо, което приличаше на щит, каквито слагат на гърдите си съдиите по бейзбол.
— Това, Сара, е защитна жилетка. Носят ги момчетата от отдела за борба с терористи. Способна е да спре сачми номер дванайсет. Оня индивид сигурно е носел такава под якето си.