Щеше й се да повярва в това обяснение, но някак си й бе недостатъчно.
— Ами как така успя да пробие стъклото?
Вукович сви рамене:
— Може да е бил на фенциклидин. Всички кокали по ръката си да натроши, ще го усети чак след няколко часа. Спомням си как веднъж един…
Тракслър бутна защитната жилетка в ръцете му, за да млъкне. Вукович послушно затвори уста и се отдалечи.
Фенциклидин ли? Сара бе чела, че под влиянието на наркотици човек може да побеснее и да извърши невероятни неща. Възможно е, рече си. Това трябва да е обяснението. Не че толкова вярваше, но й бе нужно да повярва. А и тези хора тук изглеждаха тъй уверени. Изведнъж видя себе си като изключително наивна и се изчерви от срам за глупостта си. Как можа да повярва на откачените приказки на Рийс? Но звучеше страшно убедително, а и толкова подробности й разказа за бъдещето. Да не говорим за татуировката на ръката. Сигурно сам си я е направил. Светът е пълен с откачалки пет звезди, помисли си, а аз имах късмета да попадна на двама от тях. Но въпреки отказа й да го признае, някъде в дъното на съзнанието си продължаваше да чува бърборенето на неизказаните съмнения.
Тракслър положи ръка на рамото й.
— Ще се оправиш — рече, а през преумората и грубостта в гласа му Сара долови истинска загриженост.
— Обадих се на майка ти и й обясних ситуацията. Историята още не е стигнала до пресата, така че тя нищо не знаеше.
— Как звучеше?
— Доста добре. Каза само „Тръгвам“ и затвори.
Типично за майка ми, помисли си Сара. Специалист по разрешаване на кризите. Нищо чудно след седемнайсетгодишен стаж като медицинска сестра. Щеше й се да е наследила поне малко от прагматичната издръжливост на майка си. Научаваш, че дъщеря ти е била отвлечена от въоръжен откачалник и е участвала в престрелка от движение, и че приятелката й е била убита по погрешка вместо нея? Няма проблеми. Просто грабваш ключовете от колата.
— За да стигне дотук от Сан Бърнардино й трябва поне час и половина. Защо не се опънеш на дивана оттатък да подремнеш?
Посочи с ръка малкия съседен кабинет с опряното о стената канапе.
— Няма да мога да заспя — отвърна тя.
Макар да бе стигнала границата на физическото и психическо изтощение, Сара знаеше, че сънят е все още много далеч. Из ума й се въртяха полуоформените образи на разрушение, които щяха да избледнеят чак след години, и силни горчиви спомени, извикани от смъртта на Джинджър и Мат.
Измина няколкото крачки като сомнамбул и се отпусна на дивана. Тракслър коленичи до нея.
— Макар да не му личи, много е удобен. Доста нощи съм преспал тук. Сега се отпусни и не се тревожи повече.
Сара легна, но очите й останаха отворени. Отказаха да отхвърлят светлата безопасност на канцеларията.
— Тук нищо не може да ти се случи — каза Тракслър успокоително. — В сградата има трийсет полицаи. По-сигурно място не можеш да намериш.
Усмихна се, потупа ръката й и се изправи. Тя чу изскърцването на окачения под мишницата му кобур и мярна синята стомана на служебния му револвер. Пръстите му бяха нежни, но ръцете бяха яки, а раменете — широки. Видяното я поуспокои: револверът под мишницата, полицейската значка, закачена на колана му, полицейските обувки с дебели подметки, които открай време й изглеждаха старомодно глупави. Но не и сега.
Изпусна бавно въздух, а с него като че я оставиха и силите й. Очите й се затвориха.
Тракслър се измъкна заднишком и безшумно затвори. Остави лампата да свети.
Застана пред вратата и замислено потърка брадичка. Нефокусираните му върху нищо очи изглеждаха големи и празни зад очилата за четене. Вукович познаваше този поглед.
— Какво има? — попита.
— В тая работа има нещо.
— Глупости — рече Вукович. — Само двама ненормалници.
— Точно така. При това, с една и съща заблуда. Колко често се среща такъв случай?
Вукович въздъхна отчаяно:
— Увличаш се, бе, шефе. Пий още едно кафе. Лапни нова дъвка, приятелю. Оня е ненормален, повярвай ми.
— Дано си прав — каза Тракслър, все още с невиждащ поглед.
Младежът е умен и як, кален като стомана до степен, каквато не се среща в келешите по улиците. Някои дето са служили в специалните сили във Виетнам имат подобен вид, но тоя е прекалено млад за Виетнам. Деветнайсет. Двайсет. По време на офанзивата „Тет“ трябва да е бил четиригодишен. Имаше някакво основно несъвпадение и от него радарът му бръмчеше силно.
— Откачалка — повтори Вукович и му подаде цигара. Тракслър улови погледа му.
— Представи си нещо само за секунда. Просто го приеми и си представи последиците — каза Тракслър.