Раната се нуждаеше от превръзка и честта се падна на нея. Затова Рийс бе вдигнал аптечката от автомобила. Залавяй се за работа, заповяда си. Не мисли за това, което виждаш. Първо трябваше да я почисти. А това значеше — да я докосне. Божичко, взе да става прекалено истинско.
Отвори аптечката. Бинтове. Мехлем. Таблетки. Марля. Кислородна вода. Тампони. Полезни при охлузване на коляното, но не и за дупка от куршум. Грабна памучния тампон и неуверено го доближи до ръката му. Той я гледаше с учудване, но същевременно се и забавляваше.
— Ох… ще повърна. Говори ми нещо, моля ти се. Няма значение какво.
— Например?
Сара почти се изсмя. Въпросите, чиито отговори търсеше, наброяваха вече милиард. Например… за сина й. Казал й бе, че е имала син. Или, че щеше да има. Или ще има. Или ще е имала. В граматиката нямаше глаголни форми за случай като нейния.
— Разкажи ми за моя син. Висок ли е?
— Колкото мен. Очите му са като твоите.
Започна да попива кръвта от раната му. Той направи болезнена гримаса, но с жест й показа да продължи. Сара пипаше колкото се може по-внимателно, прехапала устни и съсредоточена в действията си, само и само да не повърне върху ръката му.
— Трудно е да ти обясня. Той… вдъхва доверие. Има страхотна воля. Знаеш, че щом се убеди в необходимостта от нещо — неминуемо ще го извърши. Не помня баща си. Но винаги съм си го представял като Джон. Знае как да поведе хората. Ще го последват навсякъде. Готов съм да умра за Джон Конър.
Последното каза тихо, убедено, а тя му повярва и се убеди веднъж завинаги, че и той изпитва чувства. Онзи чист, твърд, нерафиниран фанатизъм на младите — онази страст, която тя никога не бе изпитвала спрямо когото или каквото и да било.
— Поне ще знам как да го кръстя — засмя се.
Шега, ха-ха. Но Рийс не се усмихна и тя се усети, че всъщност няма нищо смешно. Зад очите му се таеше прекалено много болка.
Опита повторно:
— Знаеш ли кой е бащата, та когато го срещна, да му кажа да си гледа работата?
Рийс сви рамене:
— Не. Джон не приказваше почти никак за него. Чух, че е умрял преди войната, и че…
— Спри — прекъсна го Сара. — Не искам да знам.
Продължи да се занимава с импровизираната превръзка. Той мълчеше и наблюдаваше как пръстите й придобиват все повече увереност. Тогава Сара попита:
— Джон ли те изпрати?
Рийс се извърна и отново се стегна.
— Тръгнах доброволно.
— Доброволно?
Извърна се към нея:
— Естествено. Възможност да срещна майката на Джон Конър. Та ти си легенда. Героинята, дала на света героя.
Направи гримаса, когато му стегна бинта.
— Нищо, давай. Стегни го хубаво — рече, после продължи: — Ти си го научила да се бие, да се крие, да организира… от детските му години, когато сте били в нелегалност преди войната. Сара вдигна ръка, а погледът й изразяваше пълно объркване.
— Говориш в минало време за неща, които тепърва ще правя. Ще полудея.
Стегна възела на бинта. За миг забрави какво върши и Рийс приглушено изстена. Тя се усети и продължи по-внимателно.
— Извинявай, но сигурен ли си, че не ме бъркаш с някоя друга?
Прикова погледа й със своя. И отново Сара срещна онова изражение. Нямаше нищо общо с дълга му. Гледаше направо вътре в нея — в Сарата, помещаваща се в тялото й. Малките Сари се свиха уплашени под откровения му поглед.
— Абсолютно — отвърна й.
И наистина бе убеден… поне във физически смисъл. Съмненията му бяха в други области.
Сара се изправи отчаяна на крака.
— Хайде сега. Нима наистина ти приличам на майката на бъдещето? Нима съм издръжлива? Организирана? Та аз с триста зора си оправям сметките, камо ли друго!
Рийс слушаше по-скоро тона, отколкото думите й. Същият хленчещ, отчаян тон, който бе чувал от много от ровещите из боклуците, когато Джон ги приканваше на борба в името на каузата. Ненавиждаше този тон, защото точно тази нагласа бе попречила на хората да победят машините още преди години. Сляпото, блеещо примирение с ударите на „съдбата“. Развили си бяха цели религии и философии, за да придадат тежест на своето отвратително хленчене. До мига, в който Джон не изскочи из пепелта с граната в ръка, за да взриви веригите на един ловец-убиец. До мига, в който Джон не рискува живота си, застанал до горящите развалини на чудовището, за да изцеди част от неизползваното му гориво за своя бронетранспортьор.
Едва след този личен пример други се бяха отзовали. Все повече и повече хора започнаха да се сплотяват около Джон. След като порасна достатъчно, и Рийс се откъсна от уличната банда и се присъедини към него — щастлив, че се маха от жалващото се блеене — „Защо точно аз?“ — което така ненавиждаше.