Лигавоухиленият Котекс се протегна и щракна няколко пъти пръсти пред лицето на непознатия.
Съсредоточеният поглед не трепна. Не мигна.
— ЕЙ — рече Котекс, — тоя май не си е допил бирата, като го гледам.
— Дрехите ти — каза безизразно непознатият. — Дай ми ги.
Толкова неочаквано стана, че дори Рик се изненада. Усмивката му угасна, после се върна и заля цялото му лице.
— Веднага — заповяда непознатият с леден поглед.
Усмивката на Рик пак изчезна, като зад затръшната от вятъра врата.
— Еби се в гъза!
Майка му стара, започна се, рече си Марк.
Острието на ножа на Рик изскочи със съсък, проблесна срещу неона и преди Марк да успее дори да мръдне с ръка, се озова под брадичката на големия тип.
После и той, и Котекс извадиха ножовете с тренирани жестове и ги размахаха.
Много обиграно. Много страшно. Гарантирано.
Само дето щангистът не изрази смразяващия страх, на който разчитаха.
Всъщност, той само ги огледа безизразно един по един.
Марк усети, че нещо наистина не е както трябва.
По лицето го изтряска бухалка за бейзбол и докато светът се завъртя наоколо му, осъзна, че това е юмрукът на непознатия, долетял с невероятна бързина.
Спря се в парапета и започна да се смъква към земята, но успя да види как и Котекс излетя назад от втория удар на пневматичния чук. След това се строполи на асфалта, неподвижен. Пречупен, съзнаваше Марк. Мъртъв.
Рик направи финт и се хвърли напред, вложил цялото си тегло зад острието на ножа. Нахака го до дръжката в корема на онзи, но май удари на нещо твърдо, може би ребро. Само че какво беше това ребро под пъпа му?
Рик дръпна назад окървавената си ръка и острието, за да опита втори път, когато юмрукът на Терминатор се стрелна светкавично към него.
Във него. Марк видя как голата ръка потъна до лакътя току под гръдната кост на Рик.
Очите на Рик изскочиха от избития му въздух — по-скоро от изненада, отколкото от страх.
Терминатор вдигна ръката си като хидравличен крик.
За един продължителен миг полуботите на Рик се залюляха над земята като от обесен. Чу се глухият пукот на трошещи се кости и Терминатор отдръпна ръката си.
Рик падна — мъртъв още преди лицето му да се размаже върху асфалта. Бръкна в него и му счупи гръбнака, изкрещя някакъв глас в мозъка на Марк.
Тогава непознатият се обърна към него и го прикова с поглед. Да гледаш в очите му бе все едно да гледаш в дулото на пистолет.
С приближаването на непознатия Марк заотстъпва, препъвайки се, назад.
Не можеше да откъсне поглед от ръката на оня — облята в кръв до лакътя — кръвта на Рик. Бръкна в него и…
Марк отстъпваше заднишком, без да гледа, докато накрая опря гръб в телената ограда. Огледа се, за да промени посоката, и установи, че се е наврял в далечния ъгъл на площадката за наблюдения. Мъжът пристъпи към него.
Марк прояви достатъчно разум да започне трескаво да се съблича. Протегна напред якето си, сякаш бе жертвоприношение, щит, отчаяна молба, която можеше да му спечели малко време… време да избяга… да слезе от тая планина… да се мушне в леглото… да се завие през глава с юргана и да се събуди. Излезе прав. Жертвоприношението наистина му спечели време. Горе-долу четиринадесет секунди.
Центърът на Лос Анджелес
4:12 след полунощ
Двадесет и четири минути по-късно, според линейната прогресия на времето — такова, каквото ние го познаваме — и на близо осем километра от обсерваторията въздухът отново придоби онова състояние на енергиен заряд.
Това стана в миризливата тясна уличка, пресичаща Седмо Авеню успоредно с Бродуей, и първите обитатели на уличката, които го забелязаха, бяха плъховете. Прекратиха безспирните си набези на купищата и кофите с боклук и задушиха неуверено въздуха. Усещаха нещо граничещо с физическото — някакво напрежение, задъханост. Напуснаха неохотно плячката и хукнаха към убежищата си точно в мига, в който бледата неземна светлина огря уличката като лунна пътека по морското дъно.
В обърканото бягство, един от гризачите издрапа шумно по мокрия картон, под който в алкохолно вцепенение се бе свил Бенджамин Шанц. Той изруга и замахна несръчно към плъха, след това се обгърна с ръце и възобнови безсмисленото си бръщолевене.
През процепа между сградите пред очите му се мержелееха двата ефирни хромирани цилиндъра на хотел „Бона-венчър“. Приличаха му на видение от утопичен свят и от невъобразимо далечно време, макар да бе само на три преки от него.
В редките мигове, в които разсъдъкът му проблясваше, Бен се дивеше на рулетката, която го запращаше като топче из вонящото градско чистилище, докато най-добрият му приятел от гимназията се бе издигнал до директорския пост в едно от големите киностудия.