— Синът ти ми поръча да ти предам нещо. Накара ме да го науча наизуст.
Тя замръзна на място, запримигва, не знаейки какво да очаква. Рийс продължи с омекнал глас, който и при рецитацията загатваше за обичта на първоговорещия.
— „Така и не намерих възможност да ти благодаря като хората за твоята обич и храброст през всичките онези мрачни години. Не мога да ти помогна в онова, което скоро ти предстои, освен като ти кажа, че бъдещето не е циментирано. Видях човечеството да се възправя след своето поражение и имах честта да съм негов водач. Ти, трябва да опазиш нашата победа. Длъжна си да си по-силна, отколкото си смятала, че можеш да бъдеш. Длъжна си да оцелееш, за да просъществувам аз.“
Рийс забеляза, че тя се укроти. Думите си проправяха път към съзнанието й. Неволно бе издал и собствените си чувства, но това бе вече без значение — важна бе реакцията й.
Стегна мускулите на ръката си. Болката почти бе преминала. Нищо, което да му пречи, в крайна сметка, а и ръката бе запазила над 75 на сто от подвижността си.
Имаха определен, макар и минимален, шанс да успеят. Ако останеха на открито, ако не оставяха следа, можеха да живеят така неопределено време.
— Добра превръзка за полеви условия — рече Рийс, за да я насърчи.
Сара уморено се усмихна:
— Наистина ли я одобряваш? За пръв път ми е.
Усети иронията в собствените си думи. Продължаваше да не иска натрапваната й мантия на отговорността — поне чувствата й не го желаеха. Но някакъв крайно логичен компонент, залегнал дълбоко в душата й, бе успял да се примири с мисълта, че един ден тя наистина ще извърши тези неща — по същия начин, по който бе вече възприела предстоящото след няколко години овъгляване на цивилизацията и всички последвали го ужаси в света.
Тепърва й предстояха хиляди рани, хиляди превръзки. Невъобразими трагедии и загуби. Потрепери от безкрайния непрогледен пейзаж, който сякаш се разкри пред очите й. В съзнанието й изплува една дума. Предначертание.
Приличаше й на участие в пиеса. Можеш да промениш репликите, но не и финала. Спомни си пиесата, в която бе играла в прогимназията. Харесала си бе един от другите герои, но той всяка вечер, неизменно, умираше в трето действие. Сети се колко наивно огорчена се бе чувствала тогава. Искало и се бе поне веднъж болестта на героя да не се окаже смъртоносна. Оттогава актьорското изкуство не й харесваше чак толкова. Концепцията за предначертаното бъдеще май също не й харесваше особено много.
Над главите им премина втори автомобил — дълъг бордови камион с гръмотевично пулсиращ дизелов двигател. Рийс забеляза, че Сара едва гледа.
— Подремни. Скоро ще съмне.
Седна до него, опряла гръб в студения бетон. Между двама им продължаваше да цари напрежение, та той си позволи да я прегърне през рамото.
За миг си помисли, че страда от някакъв остатъчен ефект на хронопортирането: стори му се, че цял живот се е гушил в тази тръба, и че Сара е била неизменно до него.
Силите на Сара бяха изцедени докрай. Трябваше да заспи и почти успя, когато Рийс се сепна от започналото цвърчене на щурците.
Това й даде чувство за сигурност. Дори капнал, Рийс щеше да реагира мигновено на приближаването на някого. Или на нещо. Странно момче, сякаш винаги са го преследвали. Сигурно никога през живота си не бе чувал щурец. След целия преживян психокошмар, наложената им близост я успокояваше. Усещаше се защитена, когато гласът му омекваше. Любопитството й надделя:
— Разкажи ми още за вашето време. Каквото ти дойде на ум. Ще ми помогне да заспя.
— Добре — отвърна й. — Денем се крием, но нощем можем да се движим. Понеже ловците-убийци имат инфрачервено виждане, пак се налага да внимаваме. Особено по отношение на летящите щурмоваци. Не излъчват леснозабележима светлина. Но Джон ни научи как да ги сваляме. Трудностите започнаха с инфилтраторите — роботите за проникване в тила на противника. Терминаторите са най-новият им модел. И най-лошият.
Тя усети, че се носи, че се разтваря в него, докато слушаше за неговия свят на шум и пламъци, бели пепелища и опушени развалини, осветени от луната дозорни машини, които насочват ярки снопове светлина и плазмени изстрели към парцаливите оцелели човеци, ровещи из срутените градове за неизгорели консерви — овъглени кости и лъскави машини-човекоубийци, втурнали се с хромираните си, оплескани с кръв корпуси през тълпи от нещастници като пощурели за плът акули.
Рийс говореше, но клепачите на Сара се затвориха. Главата й клюмна на рамото му. Той виждаше само темето й, а по него не можеше да познае дали тя спи. Продължи своя разказ без всякаква структура, съставен от ярки образи, които не заемаха определено място в собствената му подредба на събитията — фронтови случки и полезни съвети за оцеляване, истории и резенчета от живота през двадесет и първи век.