Сара се тръшна на леглото и заяви:
— Живота си давам за един душ.
Рийс я изгледа така, сякаш къпането бе последната му грижа.
— Трябва да изляза за провизии — съобщи и се насочи към вратата.
— Кайл, чакай — скочи Сара, ужасена от мисълта, че ще трябва да остане сама. — Ъ-ъ… трябва да ти сменя превръзката.
— Като се върна.
Но видя изражението й и се сети какво я притеснява. Хвърли револвера на леглото.
— Няма да се бавя.
Извърна се и бързо излезе. Колкото по-рано си свършеше работата, толкова по-бързо щеше да се върне.
Сара го изгледа в гръб, после седна и под ивиците светлина, пропускани от щорите, се заслуша в приглушените звуци на автомобилното движение. Погледна към късата цев на оръжието. Имаше брутален и заплашителен вид, но от личен опит знаеше, че не е в състояние да възпре киборга. А може би Рийс й го бе оставил, за да го използва срещу себе си, ако машината я спипаше в негово отсъствие? Изключено! Рийс не би си го и помислил. Цялото му същество бе съсредоточено върху оцеляването й. Искаше тя да живее дотогава, докато не й отнемеха насила това право. Тогава защо й го остави? В никакъв случай не й ставаше по-добре от това, че е въоръжена. Побутна оръжието, после го вдигна в ръка. Издаваше остра, зла миризма на смазан метал, от което Сара се почувства нищожна и слаба. Но въпреки всичко го усещаше удобно в ръката си. Нищо чудно, след като револверът бе конструиран именно с цел да ляга добре в човешката ръка. Но, не. Имаше и още нещо, осъзна Сара. И разви нова теория за това, защо Рийс й бе оставил пистолета.
Искаше тя да свикне с него. И отчаяната Сара започна да опипва контурите на нещо, което бе толкова огромно, че превишаваше мащабите на нормалното човешко мислене. Вероятно щеше да й се наложи да използва пистолети като този през всички останали й дни на този свят.
Рийс усети, че бързо губи инерция. Всичките му запаси клоняха вече към нула. Но длъжен бе поне още малко да е в пълна бойна готовност. Прекосяваше паркинг, пълен с хора и нови, лъскави автомобили, отвъд които имаше голям супермаркет. Устата му се наля със слюнка, докато гледаше разкошните им тапицерии, сложните контролни табла и…
Задачата, боецо. Задачата, задачата… Длъжен бе да уравновеси мислите си… да подобри защитата… да създаде огнева стена, непробиваема дори от модел 800. Тръсна глава, за да прогони умората, и се вмъкна с изранените си и изтощени нозе в пълното с храна укрепление. Ами, да. Никакъв проблем, мина му през ум. Просто още една невъзможна задача.
Душът почти успя да отмие останките от кръв и барут, които Сара носеше по себе си от дванадесет часа насам. Три се до зачервяване с белия сапун и се попари с горещата вода. После се уви с хавлията и седна на леглото. От измитата й коса по гърба й се стичаха капчици. Почувства се почти чиста. Но само почти.
Излегна се само за миг, колкото да се отпусне, да намали временно настойчивото земно притегляне, и моментално изпадна в дълбок, черен сън.
Сара бе в капан. Огромната фигура на Терминатор нахлу през вратата с гадна и нетърпелива, почти похотлива усмивка и насочи пистолета. Сара видя как миниатюрното червено слънце на лазерния мерник мина по тялото й и замръзна върху дясната й гърда. Още преди да успее да плонжира от леглото, се чу експлозия, сякаш целият свят избухна, и оловното топче изсвистя към нея, разсичайки въздуха като хирургически скалпел. Когато стигна до нея, чу глухото чупене на ребра и нещо гигантско я вдигна и блъсна назад. Усети как горещият живот се изцежда от тялото й и спокойно си помисли, че болката е прекалено далеч, за да я усети особено силно, а Терминатор стоеше надвесен отгоре й и дупчеше някога красивото й тяло с куршум подир куршум. Усещаше всеки един като миниатюрен таран, който пробиваше месата й и я караше да се мята и подскача. Именно затова изпищя: не защото умираше, а защото онова, което се вършеше с нея бе безумно, лудо и несправедливо обезобразяване. Изправи се в леглото и пое въздух да писне отново, но осъзна, че наоколо е необичайно тихо, че е невъзможно току-що да е пищяла, а това значеше, че изобщо не е пищяла, което пък означаваше, че…
Бе сънувала.
Когато се свести съвсем, усети едновременно две неща: бе се стъмнило, а Рийс го нямаше. Мръсният електрически часовник върху нощното шкафче показваше 6:03. Тя се изправи и моментално съжали. Усещаше мускулите си като начукани пържоли, брутално размазани от ударите, понесени през последните дванадесет часа. Сънят изобщо не й бе стигнал, за да се възстанови.
Револверът бе върху тоалетката, насочен към стената. Привлече очите й, сякаш бе призовка от Върховния съд. Като че ли я питаше: Не ти ли харесва как изглеждам? Аз и ти сме съединени за цял живот. Спи без мен, ако смееш. Сара потръпна и вдигна слушалката на телефона. Само след секунди разговаряше вече с майка си.