— Честна дума, мамо, с нищо не можеш да ми помогнеш. Само стой там, на сигурно място. Не мога да ти кажа къде се намирам. Прекалено опасно е.
Но този път майка й бе изключително настойчива. Настояваше Сара да й даде поне номер, на който да се обади, ако й се наложи да замине някъде. Иначе Сара нямаше да знае къде да я търси. Наистина имаше известна логика.
— Мамо, ако ти кажа номера, нали обещаваш да не го съобщиш нито на полицията, нито на който и да е друг. Сериозно ти говоря. Пък и няма да сме тук още кой знае колко. Добре, добре, пиши.
Издиктува записания върху телефона номер и й каза, че я обича. Последва кратко колебание, а след него — очакваният и стоплящ я отговор. Сара постави слушалката и остана загледана в телефона. Майка й сигурно се раздира от любопитство и ужас от цялата тази загадъчност. Но тя бе длъжна да е предпазлива. През ума й мина случайна мисъл и произведе вълнички като камъче, хвърлено по повърхността на вода. Не се задържа достатъчно дълго, за да позволи на Сара да я разгледа по подобаващ начин. Но не бе усетила онова характерно потрепване в гласа на майка си.
Биг Беър
6:04 следобед
Вилата не бе голяма в сравнение с повечето вили. Имаше три основни стаи: таванска спалня, свързана със стръмни стълби с просторния долен етаж, разделен на кухня и всекидневна.
Вратата висеше като скъсано сухожилие от пантите си. Под обърнатия стол на пода лежеше тялото на майката на Сара. През последните няколко минути температурата във вилата почти се бе изравнила с външната: един градус над нулата. Кръвта по главата на мисис Конър се бе сгъстила. Невиждащите й очи бяха вперени в онова нещо на стола, което бе причинило смъртта й. То държеше телефона до ухото си и слушаше.
— Обичам те, мамо — каза гласът от другия край на линията.
Терминатор се поколеба за по-малко от миг, докато разгледа възможните отговори, появили се на вътрешния дисплей. Киборгът избра онзи, който съдържаше най-малък коефициент за грешка, следователно най-малко можеше да предупреди целта му, че чува дигитално синтезиран вариант на гласа на трупа в краката му.
— И аз те обичам — каза и постави слушалката.
Не се усмихна, докато набираше нов номер. Нито погледна към най-новата си жертва. Изчака с търпението на мъртвите някой да вдигне телефона от другия край и да съобщи:
— Мотел „Тики“.
Киборгът отново проговори, този път със собствения си глас: точен, ясен, безучастен и някак си лишен от всякаква човешка перспектива.
— Дайте ми адреса си — поиска безизразно.
Мотел „Тики“
6:27 следобед
Сърцето й замръзна, когато мъжът спря пред вратата. Почука веднъж. После още два пъти. И пак веднъж. Сара въздъхна облекчено и отключи.
Идваше й да прегърне Рийс и да го разцелува, но преди мисълта й да се бе оформила напълно, той я отмести и влезе в кухненския бокс.
Тя заключи, изчака малко да се поуспокои и се обърна с лице към него. Искаше да му каже колко се радва, че се е върнал. Много. Но Рийс бе оставил двете книжни торби върху масата и ги разкъсваше. Върху лекьосаната повърхност се изтърколиха няколко шишета. Сара прочете етикетите им и това я обърка още повече.
— Но какво е това? Царевичен сироп, амоняк, нафталин. М-м-м. А какво ще вечеряме?
Рийс не отвърна на неуверения й опит да се пошегува. Извади от другата кесия патрони за револвера, сигнални факли, лепенки, ножичка, тенджерка с цедка и кутия кибрит.
— Пластик — отвърна разсеяно.
— Пластик ли? Това пък какво е?
— Най вече нитроглицерин. Само че малко по-стабилно. Научих се да правя пластични бомби още като дете.
Сара изгледа вонящите бутилки и въздъхна.
Сан Бърнардино
8:12 вечерта
Слизаше от планината като самата смърт, яхнал деветстотинкубиковото кавасаки. Шпореше мотоциклета до дупка и на няколко пъти едва успя да не изскочи от стръмния, виещ се път и да се свлече в дълбоката пропаст.
Цялото това усилие имаше една-единствена цел: да се прекъсне такъв крехък биологичен процес, какъвто е животът на едно младо момиче. Тези меки, топли, влажни машини със своите слаби системи се поддаваха изключително лесно на разрушение. Достатъчно бе да се откъсне малко плът оттук-оттам, или сърцето да прескочи веднъж — и край. Ако бе създаден така, че да може да изпитва чувства или най-малкото да оценява стойностите на нещата, Терминатор вероятно щеше да изпита професионален срам от факта, че това му отнема толкова много време. Той обаче не бе способен на такова нещо. Не усещаше нищо и щеше да функционира безкрайно — или докато изпълнеше задачата си, или докато му се изтощеше ядрената батерия. А при този темп на консумация на енергия, батерията щеше да изтрае най-малко още двадесет години.