Сивата и безкрайна самота на живота му направо я порази и малките Сари почувстваха горещия вятър на гнева и отчаянието, а сетне — нещо още по-болезнено, но при все това и много по-прекрасно от последвалото — нещо, което ги усука и ги накара да видят нова черта у Сара, та те се сгушиха една о друга и заплакаха.
— Съжалявам — каза Сара. Пръстите й импулсивно се вдигнаха и докоснаха подутия, зле зараснал срез под плешката му. — Толкова много болка…
От очите й закапаха сълзи и се стекоха по бузите — сълзи за него, вкаменен под ръката й, сякаш неусещащ пръстите, които галеха старата рана.
— Болката се поддава на контрол — отвърна й с равен глас. — Болката е инструмент. Понякога, когато няма значение, можеш да я изключиш.
— Но тогава ставаш безчувствен.
Рийс се вкопчи в думите на Джон Конър. Прекара многократно през паметта си на висока скорост спомена от инструктажа и затисна чувствата, които накипяваха и се мъчеха да избият навън. Опита се да ги блокира, да запуши пукнатините, но чувствата създадоха огромно налягане, а пръстите й бяха тъй нежни и приятни.
Сара усети как мускулите му заиграха под пръстите й и дъхът му спря в гърлото. Тогава той заговори тихо, сякаш тя бе свещеник, а той се изповядваше:
— Джон Конър ми даде веднъж твоя снимка. Така и не разбрах защо. Много стара беше. Изпомачкана. На нея бе млада, каквато си сега. Погледът ти беше занесен и ти се смееше — съвсем слабо, но усмивката ти бе някак тъжна. Винаги съм се чудел какво ли си мислела. Запомних всяка черта, всяка извивка.
Прехапа езика си при последните думи. Нямаше никакво желание да продължи, но вече нямаше спиране — отприщил се бе като от взрив. Задържаното насила изскачаше през зеещия отвор. Устата му продължи сама, а гласът му стана убедителен, когато й каза:
— Дойдох през времето за теб, Сара. Обичам те. Винаги съм те обичал.
Ето. Каза го най-после. Сега се прибери, циментирай пробойната и всичко ще се оправи. Но не успя да намери обратния път, тъй като бе прикован от блестящите очи на Сара. Тя го гледаше стресната, с влажни очи, а той не бе вече сигурен в нищо — нито в подготовката си, нито в дълга си, а най-вече — в нейните чувства към него. Но знаеше, че я бе обичал, и че нищо нямаше да успее да я убие. Нито човек, нито машина, нито каквото и да било щеше да й причини дори най-малката болка, защото той бе готов и цял свят да разруши, само и само да я опази. Дори на две да го разкъсаха. Готов бе да спре да съществува, за да може да живее тя — не заради човечеството, а заради самата нея.
Сара прочете всичко това по лицето му и в очите му и повярва по-скоро на изражението, отколкото на думите му. Онова, което най-много я обърка, бе признанието, че именно тя е причината за този поглед — по-дълбок и болезнен, отколкото изобщо си бе представяла. Рийс я изгледа отново. Погледът бе тъй съсредоточен, че я прегаряше, а тя нямаше намерение да отмести очи. Щеше й се той вечно да я гледа така. И докато искаше това, времето започна да тече по-бавно и малката тъмна стаичка съвсем притихна.
Сара докосна лицето му. Толкова нежна бе кожата над скулата му…
Рийс внезапно си спомни обратния път. Бе тъмен, студен и труден, но ако наистина я обичаше, трябваше да поеме по него незабавно. Насила се изправи и се отдалечи от нея.
— Не трябваше да ти казвам това — изсъска през зъби.
Надвеси се над масичката и започна методично да нарежда тръбните бомби в найлоновата торба. Сара изпита моментна слабост от дезориентация. Та той се движеше като машина, като киборг. И се криеше от нея в машината. Това бе нетърпимо и тя се приближи до него, извърна го, прегърна го, целуна го по врата, по бузата, по устата. От ръцете и устата й чувствата сякаш нахлуха изведнъж у него и разтопиха твърдостта му. Рийс разбра, че обратният път е загубен завинаги.
Изстена тихо, когато част от него умря, а друга стана по-силна. Притегли Сара по-здраво в обятията си, притисна я към гърдите си и отпи от устните й.
Изведнъж се оказаха на пода до масичката. Той не го усещаше. Около него нямаше нищо, освен Сара, а той я желаеше и я притегляше все по-близо и по-близо.
Тя целуваше белезите му. Отнасяше болката и променяше целта на живота му. Тя бе крадец, а той — охотна жертва. Ето че тя витаеше отгоре му като нежна антитеза на летящите щурмоваци, а той я придърпа още, макар тя да бе вече възможно най-плътно притисната в него, без да бъде смачкана до смърт.
Сара усети как желанието бушува из цялото му тяло, отеква и в нейното и тя жадно го поглъщаше. Прекараха така един безкраен миг — притиснати и запъхтени, без мисъл, без план — двама удавници под първата мощна вълна на своята любов.