Оглеждайки се, Рийс забеляза, че е покрит с фина бяла пепел, макар дъждът да я бе поотмил. Отупа я с ръка и осъзна, че това са овъглените останки от желето-смазка, с което го бяха наплескали техниците.
Не им беше възразил за нищо. Казаха „Събличай се“ и той се съблече. Казаха „Заминаваш сам“. Добре. Без оръжие? Без. Майната му. Металите не се поддават на хронопортиране. Ебал съм им майката. Окей, той самият не е техник. Обикновен войник. И все пак жалко, че не можа да вземе нищо със себе си. Пръстите му несъзнателно обвиха спомена от приклада на плазмената пушка „Уестингхаус М-25“.
Вдигна очи. Нищо освен небе над високите сгради. Никакви ловци-убийци, естествено. Преди войната ги е нямало. Но проверката бе рефлекс — рефлекс, спасявал го вече неколкократно. И все пак, дали нямаха нещо от рода на летящите щурмоваци „Марк Севън“? А хеликоптери? О, да. Май имаха. Но не бе сигурен. Историята му бе като мъгла. Кое кога е изобретено? Кой да ти помни? Предвоенната епоха му напомняше разсипан по пода пъзъл, сред чиито парченца бе прекарал целия си живот. Сред овъглените парченца.
Сепна се от мисълта колко секунди вече стои унесен на едно място. Насили се да мисли ясно. Стратегически.
Първо — дрехи. За топлина и камуфлаж.
Второ — оръжия. Трето…
— Ей, брато!
Рийс се извърна по посока на размазаното грачене и си спомни за стария скитник.
— Скива ли каква гадна буря имаше преди малко? — попита неуверено Шанц.
Рийс определи езика като английски, вероятно американски, макар акцента да му бе непознат. Добра новина. Спринтира до входа, в който се бе свил скитникът.
— Сваляй дрехите — заповяда Рийс и задърпа якето на стареца.
— Кво-о-о…?
— Без приказки! — изсъска Рийс. — Действай!
Сви юмрук, за да си осигури послушание, но старецът усети напрежението в гласа на Рийс и започна да се подчинява.
— Не ме удряй… Не ме удряй — захленчи Шанц и се отпусна във вцепенението си, докато мръсните му пръсти се бореха безпомощно с непокоряемата сложност на ципа.
Рийс изу бързо отдавна непраните панталони от кльощавите нозе на Шанц. Воняха — урина и напластила се мръсотия. Но Рийс почти не забелязваше, а и не го интересуваше.
В очите на Шанц Рийс бе фигура, която постоянно губеше остротата на очертанията си. Имаше вид на млад човек — на двайсет или двайсет и пет, макар че нещо го правеше по-стар. Ами, да: очите. Очи на старец. Видял е прекалено много, мина необичайно ясно мехурче мисъл през мозъка на Шанц. Като мен.
Но не съвсем като Шанц. Нещо във втренчения поглед на Рийс накара червата на Шанц да се смразят. Замлъкна с надеждата да оцелее.
Рийс бе обул панталоните и протягаше ръка към якето, когато с крайчеца на съзнанието усети неприятност. Сетивата му бяха свръхчувствителни от годините криене, ослушване, чакане и следене. Свикнали бяха да поемат частици от мигновените гледки и звуци, които подсказват кога смъртта се навърта наоколо с надеждата да те удуши със студената си, влажна целувка за сбогом. Рийс се завъртя на пети и приклекна, а очите му се насочиха инстинктивно към главната улица.
Към него се насочи ослепително бялото острие на прожектор, опипа стената, после го прикова с лъча си като насекомо. За милионна част от секундата Рийс се взря в светлината и отвъд нея, в източника й: чернобял патрулен автомобил на лосанджелеската полиция, с монтиран на вратата прожектор, с двама мъже в купето. Рийс моментално разбра какви са. Полицаи. Врагове. Ако имаше излишно време, щеше да се наругае отново за бавните си действия. Там, откъдето идваше, отдавна да е мъртъв.
Рийс превключи на автоматичен режим и започна да взема решения със светкавична скорост. Трябваше му онова, което те имаха — кола, оръжия, радио — но те сигурно бяха въоръжени, а той — не. За двубой и дума не можеше да става.
Оттегли се. Извърна се от лъча и се стопи в сянката.
Оттегли се. Оттегли се. Думите отекваха тревожно в главата на Рийс. Колко пъти ги бе чувал? Хиляди може би? От колко различни гласове? А като грабнеш ранен и се обърнеш да бягаш, след думите неизменно идат и други звуци — шумът на приближаващия се убиец. Този път чу стърженето на гумите от спирането на патрулната кола. Още преди звуците да затихнат и отмрат, Рийс се бе отдалечил на половината път към другия край на уличката.
Сержант Майкъл Найдифър зашари неуспешно с прожектора по уличката, да напипа младежа, когото бе приковал само преди секунда. Ама че бързак, рече си.
— Ще офейка — каза Найдифър. — Заобиколи с колата. Уличката излиза на Седмо Авеню.
Партньорът му, новобранец на име Луис, кимна и превключи на задна. Наидифър скочи от колата и извади револвера калибър 38, а колегата му се отдалечи бясно с виеща сирена и синьочервено светлинно шоу.