Променила се бе.
Не само от бременността, макар тялото й да изпитваше някаква не съвсем неприятна тежест в таза и гърдите. От това й се струваше, че изглежда някак си по-богата. Основната промяна бе вътрешна, зад очите. Успяла бе да оцени напълно пропастта между онова, което бе навремето, и това, в което се превърна, след като й съобщиха в болницата, че майка й е убита. Точно тогава усети как взривените парченца от ужасните три дни паднаха на мястото си. А заедно с това я обзе мъката, подхранвана от всички онези убийствени трагедии, но тя успя да я канализира така, че да не се удави в нея. После я напъха в метална кутия и я заключи.
По късно, когато възвърнеше силите си, щеше периодически да я изважда и да се залива с нея. А сетне, по екстраполация, щеше да жали преждевременно за света, който щеше да е безвъзвратно загубен. И развивайки това реално и разтърсващо чувство до „плюс безкрайност“, щеше да надникне в бъдещето с онази негова загуба, която бе тъй огромна, че се поддаваше единствено на най-абстрактното мислене. И това я правеше още по-силна. Защото и омразата е силно чувство, при това — много по-действено.
И тя положи началото на своя замисъл. Щом я изписаха от болницата, изтегли скромните си спестявания, получи застраховката на майка си, купи овчарката, „питона“ и джипа и тръгна на път. На юг. Може би чак до края на Южна Америка. Да роди и да отгледа Джон Конър, да го подготви за войната. Там, където нямаше опасност от ядрена атака. Където бе тихо, красиво, ветровито и…
Бензинът й бе на привършване. Нямаше да е зле да зареди, преди да е стигнала планините. Отби в порутената бензиностанция върху спечената земя покрай шосето.
Изключи монтирания на таблото касетофон. Докато пътуваше, диктуваше поредната част от Книгата — ръководство за оцеляване, което щеше да остави на своя син. Искаше всичко да е казано, в случай, че нещо й попречи да отгледа сина си до зрелост, а и да запечати всичко на магнитната лента, преди да е забравила подробностите. Още отсега много от онова, което се бе случило, започваше да избледнява и отказваше да се върне, защото заедно с него щеше да й се наложи да върне и предишната Сара, а мъртвите не могат да бъдат върнати. В известен смисъл Терминатор наистина бе успял да я унищожи.
Тъкмо преди да отбие за бензина, диктуваше:
— Дали да ти разкажа за баща ти? Труден въпрос. Би ли повлияло на решението ти да го пратиш тук, на смърт? Но ако не изпратиш Кайл, самият ти няма никога да съществуваш.
От време на време, изправена пред подобен парадокс, получаваше световъртеж и губеше чувство за време. Ако се замислеше повече, усещаше, че постепенно ще полудее.
Изключи двигателя на джипа, пъхна револвера под седалката и слезе да се разтъпче. Краката и бяха понапълнели, дори й се струваха по-красиви, а и белегът бе почти зараснал. Пиронът си бе на място в костта, разбита от парчето, излетяло от Терминатор — същият онзи пирон, който Терминатор бе търсил напразно в краката на другите две жени на име Сара Конър. Бедните женици. Понякога изпитваше някакво нерационално чувство за вина, сякаш тези невинни жертви бяха загинали заради нещо, сторено лично от нея. Донякъде беше така. С тази разлика, че на нея тепърва й предстоеше да го стори.
Странно, помисли си, да твориш историята, а същевременно да знаеш какво ще стане и какъв ефект ще има. Това я караше да се чувства значима, а едновременно с това — и незначителна. Сякаш бе винтче, марионетка на съдбата, най-обикновена брънка в причинно-следствената верига.
Естествено, съзнаваше, че има още нещо. Изходът бе определен от яростта й да оцелее, от волята да оцелее. Но в такъв случай тази нейна черта на характера също се превръщаше в подробност от цялостната схема. Змията изяжда опашката си и винаги ще го прави.
Пъгсли тихо изръмжа и присви уши, докато Сара огледа бензиностанцията. Около големите гуми на джипа се разхождаха притеснени кокошки, разрошвани от време на време от надигащия се вятър. Бензиностанцията представляваше оазис от боклук сред пустинята, на около два километра от град, непредставляващ нищо повече от леко разширение на шосето.
Малката, уморена къщурка стоеше в средата на нещо като автомобилна гробница, заобиколена от няколко дървета юка и почти нищо друго. Ръждясали пикапи без джанти и стъкла стояха, накацали върху трупчета — очукани и охлузени автомобили от всевъзможни марки, явно чакащи някой техен родственик да умре, за да се намерят резервни части за собствения им ремонт. Под навеса се полюляваха на вятъра няколко пъстри кутии за празнични сладкиши, а ярките им краски изглеждаха като подигравка с тоталната безжизненост на мястото.