Най-сетне на вратата се появи човек. Старецът, прегърбен и обрулен от вятъра, се отлепи от сянката и бавно се приближи към джипа. Имаше вид на човек от индианското племе яки, а клепачите му бяха зачервени от прекалено честата употреба на евтината местна ракия. Сара видя очите му и я побиха тръпки. За миг изпита чувството, че старецът е способен да вижда в бъдещето. То премина мигновено, заместено от една още по-необикновена мисъл. Тя бе ясновидката. Тя бе способна да вижда отвъд хоризонта и като на повечето ясновидци в историята, й се щеше да не е така.
Старецът кимна приветливо. Сара се помъчи да си спомни как се произнася Llena el tanque5, но собственикът с коженото лице я прекъсна. Говореше малко английски и намираше повод за невероятна гордост в това, че може да прояви тези знания толкова далеч на юг от границата. Успокои я, че „ще го напълни, si.“
Сара се качи обратно в джипа. Вятърът се усили и започна да хвърля в лицето й горещ пясък. Хрумна й една мисъл и натисна копчето за запис на касетофона.
— Май ще взема да ти разкажа за баща ти. Дължа му го. А за теб може би ще е достатъчно да знаеш, че през малкото ни часове заедно се обичахме, колкото за цял живот.
В този миг осъзна колко неадекватни са всъщност думите й. Не успяваха да предадат нито силата на чувствата, нито правотата им.
„Щрак-бръм“ направи нещо. Тя се стресна, а Пъгсли се изправи на седалката. Малко мексиканче, на не повече от десет години, държеше фотоапарат — стар и очукан „полароид“, вероятно „придобит“ от някой минаващ turista. Моменталната снимка вече се показваше през долния процеп.
Момчето заприказва, но прекалено бързо, та Сара нищо не разбра. Когато старецът се приближи, помоли го да й преведе.
— Казва, че сте много красива, сеньора, и че го е срам да иска пет американски долара за тази снимка, но ако не го направи, баща му щял да го бие.
Сара изгледа кльощавото нахилено хлапе с изпокъсана тениска.
— Хитро си го намислил, малкия. Четири. Quatro.
Момчето й подаде снимката, грабна парите от ръката й и се отдалечи с танцова стъпка, доволно, че е напипало още един наивник сред редките turista.
Сара се загледа в появяващата се фотография с чувството, че вижда как се оформя собственото й бъдеще. Очите, които изскочиха от бялата пустош на снимката, бяха нейните. Видя как лицето й постепенно потъмня и пред нея се появи сегашната Сара. По-възрастна, помисли си. Но промяната не бе физиологична. Просто предишните меки черти бяха придобили нова твърдост. Очите й гледаха занесено и върху устните й цъфтеше съвсем лека усмивка. В нея имаше нещо тъжно. Сара захвърли снимката небрежно на седалката до себе си, сред надписаните на ръка касети, съдържащи дневника й. В момента, в който протегна ръка към ключа, бе вече почти забравила за фотографията. Пъгсли я помириса веднъж и остави върху й влажния отпечатък на своята муцуна — първото от многото нещастия, които щяха да състарят този пластмасов правоъгълник, докато стигнеше до дланта на боеца, приклекнал в буреносния мрак и огнения ад на машинния райх над главата му. Дотогава тя щеше да я е дала вече на Джон, а той — на Рийс. Това тук бе началото на кръга. А кръговете, естествено, нямат нито начало, нито край.
Сара плати за бензина и запали мотора. Вятърът носеше бясно храсталаци през пътя. Момченцето бъбреше нещо зад тях и сочеше планините.
— Какво казва? — попита тя стареца.
— Разправя, че приближавала буря.
Сара вдигна очи към небето и струпващите се облаци. Зад тях проблясваха могъщи светкавици, като гигантска дискотечна цветомузика.
— Знам — рече тихо и включи на първа.
По пътя се замисли за Рийс. И за времето. За историята. И — най-важното — за предначертанието.
Отдел „Убийства“
2:33 след полунощ
Сара се плъзгаше на пресекулки по ръба на съня. Спускаше се по примамливата топлина на безсъзнанието, но после се отдръпваше, прекалено възбудена, за да се предаде на изтощението.
Толкова много смърт около нея. Джинджър и Мат. Всички онези невинни хора, които сутринта са ходели и дишали, а сега вече ги нямаше, се простираха към бъдещето й като някакво обвинение. Всичко това бе част от нечий друг живот, не нейния.
Защо вместо нея бяха убити жени със същото име? Защо някакъв луд я бе преследвал из целия град, а друг, сега зад решетките, я бе защитавал? И въпросът, който крещеше по-силно от всички останали: Защо точно мен? Защо Сара Конър? Защо не Мъртъл Корнуейт? Или Джон Смит?
Върна се към необичайния разказ на Рийс. Трета световна война, започната от компютрите. Човечеството към края си. Революция на човешки същества, притичващи между краката на колосални машини. И човекът, който ги води към отчаяна победа. Нейният син.