Тялото й потръпна от тържествеността на тази мисъл. Бебето й. Бебето, което тя щеше да отгледа, за да поведе битката за спасението на света. Ами! Глупости! Само допреди няколко часа разсъждаваше за собствената си тленност и за това, колко незначеща щеше да е кончината й. А само малко след това някакъв луд й заявява, че животът и смъртта на човечеството зависят изцяло от нейните. Прекалено много… прекалено. Добре де, но защо му е притрябвало на един психопат да издири точно нея и да измисли цялата тая налудничава история?
Пред очите й се явиха фрагментирани образи на пеленаче — розово топче, което гука в обятията й. Очите му бяха махагонови, а мъхчето по почти плешивата главица имаше цвят на кестен. Прониза я някакво странно чувство, нещо като блян, но прекалено далечен, за да го почувства пряко — по-скоро ехо, което бързо заглъхна; но осъзна, че потеклите от очите й горещи сълзи не бяха само по убитите й приятели. Донякъде се дължаха на необяснимото чувство, което — все още — не бе в състояние да определи.
Не успяваше дори да се доближи до някакъв отговор. Нужно й бе известно време за нищо да не мисли. Да не мисли за Рийс и психопатологичните му видения. За Джинджър и Мат. Или за това, как би се чувствала като майка.
Последната й мисъл бе нещо като полумолитва Рийс да е наистина луд.
Молитвата й щеше да остане неизпълнена.
Силбърман почука по плексигласовата преграда, която заедно с кабината от непробиваемо стъкло обграждаше дежурния сержант. Еди Ротман хвърли поглед на психолога и натисна червеното копче под бюрото. Електрическата ключалка на вратата от неръждаема стомана изжужа и щракна с досада. Силбърман премина във фоайето и разсеяно измърмори „лека нощ“ на сержанта. Бе на крачка от улицата, когато мислите му бяха прекъснати от острото бибипкане на устройството, което сигнализираше, че го търсят. На екранчето бе изписан номерът, от който го търсеха — домашният. Сигурно бе Дъглас, да пита кога ще се прибере. Превъзбуден и настроен агресивно, Силбърман се надяваше, че ще успее да стигне вкъщи преди Дъглас да си е легнал.
Ако не бе свел очи да погледне и изключи устройството, вероятно щеше да види огромния мъж, който влезе в участъка. Тогава сигурно щеше да му направи впечатление, че онзи е с тъмни очила в два часа след полунощ. И че очите зад тях са доста наранени. И че зениците имат съвсем слабо червено излъчване, каквото може да се очаква от един киборг от бъдещето, например. Ако бе вдигнал поглед на излизане от участъка, Силбърман сигурно щеше да спаси живота на доста хора.
Но не го направи. Просто излезе.
Терминатор се отправи решително към дежурния и търпеливо изчака онзи да вдигне глава от натрупаните върху бюрото книжа.
— Какво има? — попита сержант Ротман с изпълнен с досада глас.
Направи му впечатление неприятната бледност на посетителя. И бе сигурен, че черните очила крият две силно разширени зеници. Още един дрогиран, помисли си цинично.
— Приятел съм на Сара Конър — каза безизразно Терминатор. — Научих, че е тук. Мога ли да я видя, ако обичате?
— Не, в момента дава показания.
— Къде е тя? — попита Терминатор бавно, да не би онзи от другата страна на стъклото да не е разбрал молбата му.
Сержант Ротман захвърли ядно молива и изгледа големия мъж. Защо все на моята смяна попадат?
— Виж какво, приятел — подхвана Ротман като учителка, на която вече й е писнало, — доста време ще й трябва. Ако искаш да чакаш, хей там е пейката.
Намести дебелите очила на носа си и го забоде в книжата.
Терминатор направи крачка назад, без да се притесни от отказа на сержанта. Ни най-малко.
Сканира кабината и отбеляза дебелината на стъклото — вероятно непробиваемо от куршуми. До нея имаше тежка стоманена врата — входът. Следваха разни стаи и канцеларии. И някъде там бе Сара Конър.
Пристъпи благоприлично към кабината и почука по стъклото:
— Ще се върна.
След което се извъртя и без да бърза се отправи към изхода.
Отвъд фоайето, в дълбините от коридори и кабинети, Вукович и друг негов цивилен колега придружаваха Рийс към етапната стая, откъдето след известно време щяха да го откарат за по-подробен преглед в психиатрията на болница „Каунти Дженеръл“.
Най-лошите страхове на Рийс се сбъдваха. Бе им издал всичко без да получи нищо. Тактическа глупост. Цената щеше да е животът на Сара и на милиони още неродени.
Джон се бе оказал прав: не вярвай никому, не разчитай на нищо. Време бе да я измъкне оттук.
Следващите няколко секунди сержант Ротман прекара в попълване на рапорти по дежурството. Ако си бе отварял очите повече, щеше да забележи, че към фасадата на участъка се носят чифт фарове. И той като Силбърман позволи на дребните грижи да отклонят вниманието му от съществените факти на живота. Но за разлика от Силбърман нямаше да страда за това цял живот.