Двигателят работеше на празно обороти. Лус затвори очи и се опита да пребори глупавите си сълзи. Когато чуваше от Даниел тяхната история, тя й звучеше едновременно възможна и невъзможна. Когато я слушаше, се чувстваше също и изключително виновна. Той беше останал до нея толкова дълго, през толкова много животи. Беше забравила колко добре я познаваше той. По-добре дори отколкото тя се познаваше. Дали Даниел се досещаше какво си мислеше тя сега? Лус се запита дали, в някои отношения, беше по-лесно да е на свое място и никога да не беше помнила Даниел, отколкото беше за него да преминава през това отново и отново.
Щом казваше, че трябва да замине за няколко седмици и не можеше да обясни защо... щеше да й се наложи да му се довери.
– Какво беше усещането, когато ме срещна за първи път? – попита тя.
Даниел се усмихна:
– По онова време сечах дърва в замяна на храна. Една вечер около времето за вечеря вървях покрай къщата ти. Майка ти беше сложила зелето да се вари и то вонеше толкова силно, че едва не пропуснах къщата ви. Но после те видях през прозореца. Шиеше. Не можех да откъсна очи от ръцете ти.
Лус погледна ръцете си – бледите си, тънки пръсти и малки, квадратни длани. Запита се дали винаги бяха изглеждали по един същи начин. Даниел посегна към тях през таблото за скоростите.
– Сега са също толкова меки, както бяха тогава.
Лус поклати глава. Тази история й хареса, искаше да чуе още хиляда точно като нея, но не това бе имала предвид.
– Искам да науча за първия път, когато ме срещна – каза тя. Най-първия път. Какво беше тогава?
С лед продължителна пауза, той най-сетне каза:
– Става късно. Очакват те в „Шорлайн" преди полунощ. – Настъпи газта, като зави бързо наляво в търговската част на Мендосино. В страничното огледало Лус гледаше как паркингът за каравани се смалява и притъмнява, докато изчезна напълно. Но после, няколко секунди по-късно, Даниел паркира колата пред празна денонощна закусвалня с жълти стени и предни прозорци, стигащи от пода до тавана.
Пресечката беше пълна с чудати, старомодни постройки, които напомняха на Лус за не толкова консервативна версия на крайбрежието на Нова Англия близо до старото й подготвително училище в Ню Хемпшър – Доувър. Улицата беше покрита с неравна калдъръмена настилка, която проблясваше в жълто на светлината от уличните лампи отгоре. В края й пътят сякаш се спускаше право в океана. По тялото й пропълзя студ. Трябваше да пренебрегне импулсивния си страх от тъмнината. Даниел и беше обяснил за сенките – че те не са никакъв повод за страх, просто пратеници. Което би трябвало да е успокояващо, с изключение на трудния за пренебрегване факт, че това означаваше, че има по-сериозни неща, от които да се страхува.
– Защо не искаш да ми кажеш? – Не можа да се сдържи. Не таеше защо й се струваше толкова важно да попита. Ако щеше да се довери на Даниел, когато той каза, че трябва да я изостани, след като цял живот бе копняла за това повторно обединение е, може би просто искаше да разбере произхода на това поверие. Да узнае кога и как беше започнало всичко.
– Знаеш ли какво означава фамилното ми име? – попита я гой, за нейна изненада.
Лус прехапа устна, като се опитваше да си спомни проучването, което двете с Пен бяха направили.
– Помня как мис София каза нещо за пазители. Но не знам какво означава, нито дали изобщо би трябвало да й вярвам. – Пръстите й докоснаха шията, мястото, където мис София беше опряла кинжала си.
– Била е права. Григори са клан. Всъщност, са клан, наречен на мен. Защото бдят и се учат от случилото се, когато... отдавна, по времето, когато още бях добре приет в рая. И още когато ти беше...ами, всичко това се случи много отдавна, Лус. Трудно ми е да си спомня по-голямата част от него.
– Къде? Къде съм била? – настоя тя. – Помня, че мис София каза нещо за това, как членовете на клана Григори влизат във връзки със смъртни жени. Това ли се случи? Да не би ти...?
Той хвърли поглед към нея. Нещо в изражението на лицето му се промени, и на неясната лунна светлина Лус не можеше да определи какво означаваше то. Почти сякаш бе обзет от облекчение, че се беше досетила, за да не се налага той да го изрече.
– Най-първият път, в който те видях – продължи Даниел, – не беше по-различен с нищо от всеки друг път, в който съм те виждал след това. Светът беше по-млад, но ти си беше съвсем същата. Беше...
– Любов от пръв поглед. – Тази част й беше известна.