Лус вдиша дълбоко. Макар да не беше подготвена Франческа да мине на въпроса толкова бързо, не искаше Майлс или Шелби да се опитват да я прикриват.
– Аз бях виновна – каза тя. – Аз исках да... – Тя погледна към изпитото изражение на Стивън, после надолу към скута си. – Видях нещо във вестителите, нещо от миналото си, и исках да видя още.
– И затова се отправи на опасен излет – непозволено преминаване през вестител, излагайки на риск двама от съучениците си, които наистина е трябвало да бъдат по–благоразумни – в деня, след като една от съученичките ти беше отвлечена? – попита Франческа.
– Не е честно – каза Лус. – Именно вие омаловажавахте случилото се с Доун. Мислехме, че само ще надникнем в нещо, но...
– Но...? – подтикна я Стивън. – Но сега осъзнаваш колко невероятно глупава е била тази насока на мислене?
Лус стисна здраво облегалките за ръце на стола си, като се опитваше да отблъсне сълзите. Франческа беше ядосана и на тримата, но изглежда, че целият гняв на Стивън се стоварваше единствено върху Лус. Не беше честно.
– Да, добре, измъкнахме се тайно от училище и отидохме във Вегас – каза тя накрая. – Но единствената причина, поради която бяхме в опасност, беше защото вие ме държахте неосведомена. Знаели сте, че някой ме преследва, и вероятно дори знаете защо. Нямаше да изляза от кампуса, ако просто ми бяхте казали.
Стивън се взря настойчиво в Лус с пламтящи очи, докато тя се почувства неудобно.
– Ако казваш, че наистина трябва да бъдем толкова открити с теб, Лус, то аз съм разочарован. – Той покри с длан рамото на Франческа. – Може би си била права за нея, скъпа.
– Чакайте... – подхвана Лус.
Но Франческа я спря с ръка.
– Трябва ли също да бъдем и пределно ясни и открити по отношение на факта, че шансът за образователно и личностно израстване, който ти беше даден в „Шорлайн“, е – за теб – възможност, каквато можеш да изживееш веднъж на хиляда животи? – По бузите й изби розова руменина. – Постави ни в много неловко положение. Главното училище – тя посочи към южното крило на кампуса – си има наказания и програми за общественополезен труд за прегрешилите ученици. Но Стивън и аз нямаме изградена система за наказания. Досега имахме късмет да имаме ученици, които не престъпват зададените от нас изключително толерантни граници.
– Досега – каза Стивън, като гледаше Лус. – Но и двамата с Франческа сме съгласни, че трябва да се произнесе бърза и строга присъда.
Лус се приведе напред в стола си:
– Но Шелби и Майлс не са...
– Именно. – Франческа кимна. – Поради което, след като бъдете освободени, Шелби и Майлс ще се явят при господин Крамър в главното училище, за да бъдат наказани с допълнителен труд. Благотворителното събиране на консервирани храни за нуждаещите се по случай ежегодния празник на плодородието, организиран от „Шорлайн“, започва утре, така че съм сигурна, че ще ви намерят някаква работа.
– Що за глупави... – Шелби млъкна рязко, когато вдигна поглед към Франческа. – Искам да кажа, този Празник на плодородието ми звучи забавно.
– Ами Лус? – попита Майлс.
Ръцете на Стивън бяха скръстени, а странните му лешникови очи се взираха в Лус над рамките от черупка на костенурка на очилата му.
– Ефективно, Лус, ти си наказана със забрана да излизаш.
Наказана със забрана за излизане? Това ли беше всичко?
– Часове. Столова. Спалня – изрецитира Франческа. – Докато не получиш от нас различни нареждания, и освен ако не си под строгото ни наблюдение – това са единствените места, на които ще ти е позволено да ходиш. И никакво гмуркане във вестители. Ясно?
Лус кимна.
Стивън добави:
– Не подлагай отново толерантността ни на изпитание. Дори и нашето търпение си има край.
* * *
Схемата Часове–Хранене–Спалня не оставяше на Лус много варианти в неделя сутрин. Сградата беше тъмна, а столовата отваряше за късната закуска чак в единайсет. След като Майлс и Шелби се затътриха неохотно към сборното място за общественополезен труд при господин Крамър, Лус нямаше избор, освен да се върне в стаята си. Тя спусна щората на прозореца, която Шелби винаги обичаше да оставя вдигната, после се отпусна в стола пред бюрото си.
Можеше да бъде и по–лошо. В сравнение с историите за тесни килии от сиви тухли за изолиране в „Меч и Кръст“, почти й се струваше, че й се разминава леко. Никой не й беше сложил чифт гривни с устройство за проследяване. Всъщност, Стивън и Франческа й бяха наложили общо взето същите ограничения като Даниел. Разликата беше, че учителите й наистина можеха да я следят денонощно. Даниел, от друга страна, изобщо не би трябвало да бъде там.