– Дори не знам какъв е този Празник на плодородието.
– Неприятен и претенциозен, ето какъв – каза Шелби, като се разрови из кутията и метна на пода найлонови торбички с пера, тубички с позлата и сноп гланцирана хартия с цвят на есенни листа. – В основата си е голям банкет, на който идват всички дарители на „Шорлайн“ да събират пари за училището. Всички се прибират у дома, изпълнени с чувството, че са страшно милосърдни, защото са стоварили няколко стари консерви зелен боб в един пункт за събиране на храна във Форт Браг. Ще видиш утре вечерта.
– Съмнявам се – каза Лус. – Наказана съм да не излизам, забрави ли?
– Не се тревожи, ще те завлекат на това. Някои от най–големите дарители са застъпници на ангелите, така че Франки и Стивън ще трябва да се представят добре. Което значи, че всички нефилими трябва да бъдат там и да се усмихват мило.
Лус се намръщи, хвърляйки поглед към своето отражение на не–нефилим в огледалото. Още по–основателна причина да не мърда оттук.
Шелби изруга под нос.
– Оставих глупавата розетка с частите на пуйката, които трябва да се оцветят според номерата, в кабинета на господин Крамър – каза тя, като се изправи и ритна кутията с украсите. — Ще трябва да се върна.
Когато Шелби се провря покрай нея към вратата, Лус изгуби равновесие и започна да трепери, като се спъна в кутията и докато падаше, стъпалото й се удари в нещо студено и мокро.
Приземи се по лице на дървения под. Единственото, което смекчи падането й, беше найлоновата торбичка с пера, която се спука и от нея под Лус се разлетя пъстроцветен пух. Лус погледна назад да види колко поражения е нанесла, като очакваше веждите на Шелби да са сключени в гримаса на раздразнение. Шелби обаче стоеше неподвижно, с една ръка, сочеща към средата на стаята. Там тихо се носеше вестител с цвят на кафява мъгла.
– Това не е ли малко рисковано? – попита Шелби. – Да призоваваш вестител един час след като са те наказали заради призоваване на вестител? Наистина изобщо не слушаш, нали? Донякъде се възхищавам на това.
– Не съм го призовала – настоя Лус, като се надигна и отскубна перата от дрехите си. – Спънах се и той просто си беше там, чакаше или нещо от този род. – Тя пристъпи по–близо да огледа мъглявата, сиво–кафява пелена. Беше плоска като лист хартия и не много голяма за вестител, но начинът, по който висеше във въздуха пред лицето й, почти предизвиквайки я да го отблъсне, изнервяше Лус.
Изглежда, че изобщо не беше нужно да го направлява, за да му придаде форма. Той кръжеше, почти без да се движи, с вид сякаш се носеше плавно там цял ден.
– Чакай малко – промърмори Лус. – Този влезе заедно с другия онзи ден. Не помниш ли? – Това бе странната кафява сянка, която беше летяла заедно с по–тъмната сянка, която ги отведе до Вегас. В петък следобед и двете бяха влезли през прозореца: после този беше изчезнал. Лус беше забравила за него досега.
– Е – каза Шелби, като се облегна стълбичката на двуетажното легло. – Ще надзърташ ли в нея, или какво?
Вестителят беше с цвят на задимена стая, гадно кафяв и напомнящ за мъгла при допир. Лус посегна към него, прокарвайки пръсти по лепкавите му краища. Почувства как мъгливият му дъх отмята назад косата й. Въздухът около този вестител беше влажен, дори солен като морска вода. Далечен грак на чайки отекна от вътрешността му.
Не биваше да надзърта в него. Нямаше да надзърне в него.
Но ето че вестителят се променяше – превръщаше се от подобна на дим кафява мрежа в нещо ясно и различимо, независимо от Лус. Посланието, което сянката носеше, оживяваше.
Беше изглед от въздуха към някакъв остров. Отначало бяха високо над него, така че всичко, което Лус можеше да види беше малко възвишение от стръмен черен камък с ивица високи тънки борове около основата. После бавно вестителят се приближи, като птица, която се спуска, за да кацне в короните на дърветата, устремен към малък, пуст плаж.
Водата беше потъмняла от глинестия сребрист пясък. Лекият прилив миеше няколко разпръснати големи камъка. А между два от най–високите камъни, без да се набива на очи, стоеше...
Даниел беше вперил поглед в морето. Клонът в ръката му беше покрит с кръв.
Лус ахна, когато се наведе по–близо и видя какво гледа Даниел. Не морето, а мъж, превърнат в кървава пихтия. Мъртвец, който лежеше вкочанен на пясъка. Всеки път щом стигнеха до тялото, вълните се оттегляха, обагрени в наситено, тъмно червено. Но Лус не виждаше раната, от която беше умрял мъжът. Друга фигура, в дълъг черен тренчкот, се беше навела над тялото и го овързваше с дебело оплетено въже.