С глухо биещо в гърдите й сърце, Лус отново погледна към Даниел. Изражението му беше спокойно, но раменете му потръпваха.
– Побързай. Губиш време. Приливът и без друго вече се оттегля.
Гласът му беше толкова студен, че Лус потрепери.
Секунда по–късно сцената във вестителя изчезна. Лус затаи дъх, докато той падна на купчинка на земята. После, в другия край на стаята, щората, която Лус беше спуснала по–рано, се вдигна с трясък. Лус и Шелби се стрелнаха взаимно с нервни погледи, после загледаха как един порив на вятъра подхвана вестителя, вдигна го и го отвя навън през прозореца.
Лус стисна здраво китката на Шелби.
– Ти забелязваш всичко. Кой друг беше там с Даниел? Кой се беше навел над онзи – тя потрепери отново – онзи човек?
– Хей, не знам, Лус. Разсеях се донякъде от мъртвото тяло. Да не говорим за окървавеното дърво, което гаджето ти държеше. – Опитът на Шелби да бъде саркастична се провали от факта колко ужасена звучеше. – Значи той го е убил? – попита тя Лус. – Даниел е убил този – който и да е той?
– Не знам. – Лус трепна. – Не го казвай така. Може би има логично обяснение...
– Какво мислиш, че казваше той накрая? – попита Шелби. – Видях устните му да се движат, но не можах да разбера. Мразя това във вестителите.
Побързай. Губиш време. Приливът и без друго вече се оттегля.
Шелби не беше чула това? Колко ли коравосърдечно и тотално лишен от угризения беше прозвучал Даниел?
После Лус си спомни: Времето, когато тя също не можеше да чува вестителите, не беше толкова отдавна. По–рано, шумовете си бяха точно това – шумове: прошумолявания и плътни, влажни свистящи звуци сред короните на дърветата. Стивън бе онзи, който й беше казал как да улавя гласовете вътре. В известен смисъл, на Лус почти й се искаше да не го беше направил.
В това послание трябваше да има нещо повече.
– Трябва да надзърна отново в него – каза Лус, като пристъпи към отворения прозорец. Шелби рязко я дръпна обратно.
– О, не, не трябва. Онзи вестител вече може да е къде ли не, а ти имаш забрана да излизаш от спалното помещение, помниш ли? – Шелби бутна Лус да седне в стола пред бюрото. – Няма да мърдаш оттук, докато аз сляза до кабинета на Крамър да си прибера пуйката. И двете ще забравим, че това изобщо се е случило. Окей?
– Окей.
– Хубаво. Връщам се след пет минути, така че не ми изчезвай.
Но щом вратата се затвори, Лус се измъкна през прозореца, изкатервайки се до равната част на издатината, където двамата с Даниел бяха седели предната вечер. Невъзможно й беше да си избие от ума онова, което току–що беше видяла. Трябваше да призове онази сянка отново. Дори и ако тя я вкараше в още неприятности. Дори и ако видеше нещо, което не й харесва.
Късната сутрин беше станала ветровита, и Лус трябваше да се наведе и да се държи за полегатите дървени дъсчици на покрива, за да пази равновесие. Ръцете й бяха студени. Усещаше сърцето си изтръпнало. Затвори очи. Всеки път, щом се опиташе да призове вестител, си спомняше колко малко тренинг има. Винаги просто беше имала късмет – ако да наблюдаваш как гаджето ти гледа надолу към някого, когото току–що е убило, можеше да се смята за късмет.
Влажно леко докосване пропълзя по ръцете й. Дали беше кафявата сянка, грозното създание, което й беше показало нещо още по–грозно? Очите й се отвориха рязко.
Беше. Пълзеше нагоре по рамото й като змия. Тя грубо я отскубна и я вдигна пред себе си, като се опитваше да я свие на топка е ръцете си. Вестителят отблъсна докосването й, като се понесе плавно назад и излезе от обсега й, точно зад ръба на покрива.
Тя погледна два етажа надолу към земята под себе си. Върволица ученици излизаха от спалните, за да отидат за късната закуска в столовата – цветен поток, който се движеше по килим от яркозелена трева. Лус се олюля. Зави й се свят и тя почувства как пада напред.
Но после сянката се втурна като футболен играч, изблъсквайки я обратно към билото на покрива. Лус стоеше там, притисната към дървените плоскости, задъхвайки се, докато вестителят зейна и се разтвори отново.
Подобната на дим завеса се разпръсна в светлина, и Лус отново беше с Даниел и окървавения му клон. Обратно при граченето на чайките, които кръжаха над нея, и вонята на гниещи водорасли покрай брега, при гледката на леденостудени вълни, които се разбиваха в брега. И обратно при двете фигури, сгушени на земята. Тази на мъртвеца беше цялата овързана. Живата се изправи, за да застане с лице към Даниел.
Кам.
Не. Трябваше да е грешка. Те се мразеха. Току–що бяха водили огромна битка един срещу друг. Можеше да приеме, че Даниел върши тъмни неща, за да я предпази от хората, които я преследваха. Но що за мръсно и подло дело би го накарало да потърси Кам? Да работи редом е Кам – който изпитваше наслада да убива?