Бяха увлечени в разгорещен спор за нещо, но Лус не можеше да различи думите. Не чуваше нищо заради часовника насред терасата, който току–що беше ударил единайсет. Напрегна слух, в очакване ударите да престанат.
– Нека я заведа в „Шорлайн“ – чу накрая умолителния глас на Даниел.
Това трябваше да е било точно преди тя да пристигне в Калифорния. Но защо трябваше Даниел да моли Кам за разрешение? Освен ако...
– Чудесно – каза Кам е равен тон. – Заведи я чак до училището, и после ме намери. Не се издънвай: ще те следя.
– А после? – Даниел звучеше нервно.
Кам обходи е поглед лицето на Даниел:
– Ние е теб имаме да вършим работа.
– Не! – изпищя Лус, като гневно удари прозореца е пръсти.
Но веднага щом почувства как пръстите й проникват през студената, хлъзгава повърхност, съжали за това. Тя се разпадна на изтощени отломки, които се разстлаха в пепелива купчина до нея. Сега не можеше да вижда повече. Опита се да събере отломките, както беше видяла да прави Майлс, но те бяха потрепващи и неподатливи.
Сграбчи в юмрука си няколко от безполезните парчета, като ридаеше, скрила лице в тях.
Стивън беше казал, че понякога вестителите изопачават реалността. Като сенките, падащи върху стената на пещерата. Но че в тях винаги има и някаква истина. Лус почувства истината в студените, подгизнали парчета, още докато ги изстискваше, опитвайки се да изцеди цялата си агония.
Даниел и Кам не бяха врагове. Бяха партньори.
Четири дни
– Още пуйка от тофу? – Конър Мадсън – русокосо хлапе от класа на Лус по биология и един от учениците–сервитьори в „Шорлайн“ – стоеше над нея със сребърен поднос по време на Празника на плодородието в понеделник вечерта.
– Не, благодаря. – Лус посочи към дебелата купчинка от резени изстинало фалшиво месо, която още беше върху чинията й.
– Може би по–късно. – Конър и останалите сервитьори–стипендианти в „Шорлайн“ бяха издокарани за Празника на плодородието в смокинги и нелепи високи шапки с широки периферии. Движеха се плавно един покрай друг на терасата, в която бе почти невъзможно да се разпознае небрежно–елегантното място, където можеше да хапнеш някоя и друга палачинка преди часовете: беше преобразена в истинска банкетна зала на открито.
Шелби още роптаеше, докато се движеше от маса на маса, като поставяше картички с обозначения на местата за сядане и палеше отново свещите. Тя и останалите от Комитета по украсата бяха свършили прекрасна работа: По дългите бели покривки бяха пръснати червено–оранжеви копринени листа, прясно изпечени хлебчета бяха подредени в боядисани със златна боя рогове на изобилието, силни лампи притъпяваха остротата на хладния океански бриз. Дори розетките с оцветените части на пуйки изглеждаха стилно.
Всички ученици, преподавателите и петдесетина от най–големите дарители на училището се бяха появили, издокарани в най–хубавите си дрехи, за вечерята. Доун и родителите й бяха дошли за вечерта. Макар че Лус още не беше успяла да поговори с нея, Доун изглеждаше възстановена, дори щастлива, и беше помахала бодро на Лус от мястото си до Джасмин.
Повечето от двайсетината нефилими седяха заедно на две доближени една до друга кръгли маси, с изключение на Роланд, който седеше в един отдалечен ъгъл заедно с тайнствена приятелка, с която явно имаше среща. После тайнствената приятелка се изправи, повдигна широката си шапка с форма на розова пъпка, и крадешком помаха на Лус.
Ариана.
Против волята си, Лус се усмихна – но секунда по–късно се почувства готова да се разплаче. Да гледа как тези двамата се кикотят заедно, напомни на Лус за отвратително зловещата сцена, която беше зърнала във вестителя предния ден. Подобно на Кам и Даниел, предполагаше се, че Ариана и Роланд трябва да са на противоположни страни, но всички знаеха, че са екип.
И въпреки всичко това й се струваше някак различно.
По идея Празникът на плодородието трябваше да бъде едно последно честване, предшестващо Деня на благодарността, преди да ги разпуснат за ваканция. После всички останали щяха да отпразнуват още един Ден на благодарността, истински Ден на благодарността, със семействата си. За Лус това беше единственото празнуване на Деня на благодарността. Господин Коул не й беше отговорил. След вчерашната забрана за излизане от кампуса, а после – откровението на покрива, й беше трудно да бъде особено благодарна за каквото и да било.