– Почти не ядеш – каза Франческа, като загреба с лъжица голяма буца лъскаво картофено пюре и го изсипа върху чинията на Лус. Лус вече започваше да свиква с вълнуващия блясък, който падаше върху всичко, когато Франческа говореше с нея. Франческа притежаваше духовна харизма, просто по силата на това, че беше ангел.
Тя се усмихваше сияйно на Лус, сякаш вчера не беше имало никаква среща в кабинета й, сякаш Лус не беше заключена и със забрана да излиза.
На Лус беше отредено почетното място на огромната маса за преподавателите, до Франческа. Всички дарители се стекоха да се ръкуват с преподавателите. Другите трима ученици на главната маса – Лилит, Бийкър Брейди и едно корейско момиче с тъмна късо подстригана коса, което Лус не познаваше – бяха кандидатствали за местата си в конкурс по писане на есе. Всичко, което Лус бе трябвало да направи, беше да ядоса учителите си достатъчно, че да се страхуват да я изпуснат от поглед.
Вечерята най–после приключваше, когато Стивън се наведе напред в стола си. Подобно на Франческа, и у него не личаха никакви признаци от вчерашния гняв.
– Погрижи се Лус да се представи на д-р Бюканън.
Франческа пъхна в устата си последната хапка от намазан с масло царевичен мъфин.
– Бюканън е един от най–големите поддръжници на училището – каза тя на Лус. – Може би си чувала за неговата програма „Дяволи в чужбина“?
Лус сви рамене, когато сервитьорите се появиха отново да приберат чиниите.
– Бившата му съпруга беше от род на ангели, но след развода той се преориентира по отношение на някои от съюзниците си. И все пак – Франческа хвърли поглед към Стивън – това е човек, когото е много добре да познаваш. О, здравейте, госпожице Фишър! Колко мило от ваша страна да дойдете.
– Да, здравейте. – Възрастна жена с превзет британски акцент, обемисто палто от норка и толкова диаманти на шията, колкото Лус не беше виждала никога преди, протегна ръка в бяла ръкавица към Стивън, който се изправи да я поздрави. Франческа също се надигна, навеждайки се напред, за да поздрави жената с целувка по двете бузи. – Къде е моят Майлс? – попита жената.
Лус подскочи:
– О, вие трябва да сте... бабата на Майлс?
– За Бога, не. – Жената се присви ужасено. – Нямам деца, никога не съм се омъжвала, оооо. Аз съм мис Джинджър Фишър, от севернокалифорнийския клон на родословното дърво. Майлс е внук на племенницата ми. А ти си?
– Лусинда Прайс.
– Лусинда Прайс, да. – Госпожица Фишър погледна високомерно Лус, като присвиваше очи: – Чела съм за теб в някоя и друга книга по история. Макар че не мога да си спомня какво точно беше направила...
Преди Лус да успее да реагира, ръцете на Стивън се отпуснаха на раменете й:
– Лус е една от най–новите ни ученички – избумтя той. – Ще се радвате да научите, че Майлс наистина се постара извънредно много да я накара да се почувства удобно тук.
Присвитите очи на госпожица Фишър вече се рееха покрай тях, като претърсваха с поглед претъпканата морава. Повечето гости бяха приключили с яденето, и сега Шелби палеше бамбуковите факли, забити в земята. Когато факлата най–близо до главната маса светна, тя освети Майлс, наведен над съседната маса, за да разчисти няколко чинии.
– Това внукът на моята племенница ли е – дето обслужва масите? – Госпожица Фишър притисна облечена в ръкавица ръка към челото си.
– Всъщност – каза Шелби, вмъквайки се в разговора, със запалката за факлата в едната ръка, – той е боклукчията...
– Шелби. – Франческа я прекъсна насред изречението. – Мисля, че онази бамбукова факла близо до масите на нефилимите току–що догоря. Можеш ли да я оправиш? Сега?
– Знаете ли какво? – каза Лус на госпожица Фишър. – Ще отида да взема Майлс и да го доведа. Сигурно нямате търпение да се наприказвате.
Майлс беше сменил шапката на „Доджърс“ и суичъра с чифт кафяви панталони от туид и яркооранжева риза с яка, закопчаваща се откъм столчето. Леко дързък избор, но изглеждаше добре.
– Хей! – той й махна да се приближи с ръката, която не крепеше купчина мръсни чинии. Майлс явно нямаше нищо против да се занимава с разчистването на масите. Беше ухилен, в стихията си, бъбрейки с всички на празненството, докато прибираше чиниите им.
Когато Лус се приближи, той остави чиниите и я прегърна силно, като я притисна по–плътно към себе си накрая.
– Добре ли си? – попита той, като наклони глава на една страна, така че кестенявата му коса падна над очите. Той явно не беше свикнал с начина, по който се движеше косата му, когато беше без шапка, и бързо я отметна назад. – Не изглеждаш особено добре. Искам да кажа – изглеждаш страхотно, не това имах предвид. Съвсем не. Наистина ми харесва тази рокля. И косата ти изглежда красива. Но изглеждаш също и някак – той се намръщи – унила.