– Това е разстройващо. – Лус ритна тревата с носа на черната си обувка с висок ток. – Защото тази вечер не съм се чувствала по–добре.
– Наистина ли? – Лицето на Майлс светна за достатъчно време, че да приеме казаното като комплимент. После помръкна. – Знам, че сигурно е гадно да ти е забранено да излизаш. Ако питаш мен, Франки и Стивън се престарават. Да те държат под свое наблюдение цяла вечер...
– Знам.
– Не поглеждай сега, сигурен съм, че ни наблюдават. О, страхотно. – Той изпъшка. – Това леля ми Джинджър ли е?
– Току–що имах удоволствието. – Лус се засмя. – Иска да те види.
– Сигурен съм, че иска. Моля те, не си мисли, че всичките ми роднини са като нея. Когато се запознаеш с останалите от клана на Деня на благодарността...
Денят на благодарността с Майлс. Лус напълно беше забравила за това.
– О. – Майлс наблюдаваше лицето й. – Нали не мислиш, че Франки и Стивън ще те накарат да останеш тук на Деня на благодарността?
Лус сви рамене:
– Предположих, че именно това се има предвид с „до второ нареждане“.
– Значи затова си тъжна. – Той сложи ръка върху голото рамо на Лус. Тя вече беше започнала да съжалява за роклята без ръкави, докато пръстите му не легнаха върху кожата й. Изобщо не беше като докосването на Даниел – което беше наелектризиращо и вълшебно всеки път – но въпреки това беше успокояващо.
Майлс пристъпи по–близо, като сведе лице към нейното.
– Какво има?
Тя се вгледа в тъмносините му очи. Ръката му беше още на рамото й. Почувства как устните й се разделят, за да изрекат истината, или това, което тя познаваше като истината, готова да се излее от нея.
Че Даниел не беше онзи, за когото го беше смятала. Което може би означаваше, че тя не беше онази, за която се беше мислила. Че всичко, което беше изпитвала към Даниел в „Меч и Кръст“, още си беше там – завиваше й се свят, като си помислеше за това, – но сега всичко беше също и толкова различно. И че всички повтаряха, че този живот е различен, че е време да наруши цикъла – но никой не можеше да й каже какво означава това. Че може би накрая Лус и Даниел не оставаха заедно. Че може би от нея се очакваше да се отърси, да се освободи, и да направи нещо сама.
– Трудно е да облека всичко в думи – каза тя накрая.
– Знам – каза Майлс. – Самият аз имам трудности с това. Всъщност, има нещо, което един вид отдавна исках да ти кажа...
– Лус. – Франческа изведнъж се озова там, като почти се вклини между двамата. – Време е да вървим. Сега трябва да те придружа обратно до стаята ти.
Дотук с идеята да прави нещо сама.
– И, Майлс, леля ти Джинджър и Стивън биха искали да те видят.
Майлс хвърли на Лус последна съчувствена усмивка, преди да се затътри през терасата към леля си.
Масите вече се опразваха, но Лус видя Ариана и Роланд да се смеят близо до бара. Групичка момичета–нефилими се тълпяха около Доун. Шелби стоеше до високо момче с изрусена коса и бледа, почти бяла кожа.
СБГ. Той трябваше да е. Беше се навел и се притискаше към Шелби, явно все още проявяващ интерес, но тя явно беше още ядосана. Толкова ядосана, че дори не забеляза Лус и Франческа да минават наблизо – бившето й гадже обаче ги видя. Погледът му се задържа върху Лус. Бледият, не съвсем син цвят на очите му беше зловещ.
После някой извика, че партито след главното празненство се мести на плажа, и Шелби отклони вниманието на СБГ, като му обърна гръб, с думите, че е по–добре да не я следва на партито.
– Иска ли ти се да можеше да се присъединиш към тях? – попита Франческа, докато се отдалечаваха от оживлението на терасата. Шумът и вятърът утихваха, докато вървяха по чакълената пътека обратно към спалните помещения, минавайки покрай редици наситенорозови бугенвилии. Лус започна да се пита дали заслугата за натрапчивото спокойствие не беше на Франческа.
– Не. – Лус доста харесваше всички тях, но ако трябваше да свърже думата иска ми се с нещо точно сега, то нямаше да е да отиде на някакво парти на плажа. Щеше да й се иска... е, добре де, не беше сигурна какво. Нещо, свързано с Даниел, в това поне беше сигурна – но какво? Да й каже какво става, може би. Вместо да я защитава, като крие нещо от нея, да й каже истината. Тя още обичаше Даниел. Разбира се, че го обичаше. Той я познаваше по–добре от всеки. Сърцето й биеше бясно всеки път, щом го видеше. Копнееше за него. Но колко добре, всъщност, го познаваше?
Франческа бе приковала очи върху тревата от двете страни на пътеката към спалните помещения. Едва доловимо, ръцете й се протегнаха на всяка от двете страни, като на балерина върху парапета, използван при балетните упражнения.