– Не лилии, и не рози – промърмори тя под нос, когато тесните връхчета на пръстите й започнаха да потрепват. – Какво беше тогава?
Разнесе се тих звук от тупване, сякаш някой изтръгваше растение с корените от градинска леха, а после, чудодейно, от двете страни на пътеката изникна бордюр от цветя, бели като лунни лъчи. Плътни, пищни и трийсет сантиметра високи, това не бяха просто какви да е цветя.
Бяха редки и изящни диви божури, с пъпки, големи колкото топки за бейзбол. Цветята, които Даниел беше донесъл на Лус, когато тя беше в болницата – а може би и други пъти преди. Израсли покрай пътеката в „Шорлайн“, те проблясваха в нощта като звезди.
– За какво беше това? – попита Лус.
– За теб – каза Франческа.
– За какво?
Франческа я докосна за миг по бузата.
– Понякога красивите неща се появяват в живота ни изневиделица. Невинаги можем да ги разберем, но трябва да им се доверим. Знам, че искаш да поставяш под въпрос всичко, но понякога си струва просто да имаш малко вяра.
Говореше за Даниел.
– Гледаш мен и Стивън – продължи Франческа, – и знам, че може би изглеждаме смущаващо. Дали го обичам? Да. Но когато дойде последната битка, ще трябва да го убия. Това е просто нашата реалност. И двамата знаем точно къде ни е мястото.
– Но му нямате доверие?
– Вярвам, че е верен на природата си – а тя е тази на демона. Трябва да вярваш, че хората около теб ще бъдат верни на природата си. Дори когато може да изглежда, че предават същността си.
– Ами ако не е толкова лесно?
– Ти си силна, Лус, независима от нищо или от никой друг. От начина, по който реагира вчера в кабинета ми, видях това в теб. И това ме направи много... щастлива.
Лус не се чувстваше силна. Чувстваше се глупаво. Даниел беше ангел, следователно истинската му природа трябваше да бъде добра. От нея се очакваше сляпо да приеме това? Ами нейната истинска природа? Не беше толкова просто. Лус ли беше причината всичко между тях да е толкова сложно? Дълго след като беше влязла в стаята си и беше затворила вратата зад гърба си, не можеше да си избие от главата думите на Франческа.
* * *
Около час по–късно, почукване на прозореца накара Лус да подскочи, както седеше загледана в загасващия огън в камината. Преди още да успее да стане, по стъклото на прозореца се разнесе второ почукване, но този път то прозвуча по–колебливо. Лус се надигна от пода и отиде до прозореца. Какво правеше Даниел отново тук? След като беше направил такъв голям въпрос от това колко опасно е да се виждат, защо продължаваше да се появява?
Тя дори не знаеше какво искаше Даниел от нея – освен да я измъчва, така, като го беше видяла да измъчва онези други нейни превъплъщения във вестителите. Или, както се беше изразил той, как беше обичал толкова много нейни превъплъщения. Тази вечер всичко, което искаше от него, беше да я остави на мира.
Тя разтвори рязко дървените капаци на прозорците, после бутна нагоре стъклото, като събори още едно от хилядите растения на Шелби. Подпря ръце на перваза, после рязко подаде глава в нощта, готова да се нахвърли върху Даниел.
Но на перваза в лунната светлина не стоеше Даниел.
Беше Майлс.
Беше сменил изисканите си дрехи, но не си беше сложил шапката на „Доджърс“. По–голямата част от тялото му беше обвита в сянка, но силуетът на широките му рамене се очертаваше ясно на фона на тъмносинята нощ. Свенливата му усмивка извика в отговор усмивка на лицето й. Той държеше златен рог на изобилието, пълен с оранжеви лилии, измъкнати от една от розетките за Празника на плодородието.
– Майлс – каза Лус. Усещаше думата някак странно в устата си. В нея се долавяше нотка на приятна изненада, когато преди миг беше толкова готова да се държи гадно. Сърцето й заби по–силно, и не можеше да спре да се хили.
– Не е ли щуро, че мога да мина от перваза на моя прозорец до твоя?
Лус поклати глава, също удивена. Дори не беше стъпвала в стаята на Майлс в момчешката част на общежитието. Дори не знаеше къде се намира.
– Виждаш ли? – Усмивката му стана по–широка. – Ако не беше наказана да не излизаш от кампуса, никога нямаше да разберем. Тук наистина е красиво, Лус; би трябвало да излезеш. Нали не те е страх от височини, или нещо такова?
Лус искаше да излезе навън на перваза заедно с Майлс. Просто не искаше някой да й напомня за онези пъти, когато беше излизала там с Даниел. Двамата бяха толкова различни. Майлс – надежден, мил, загрижен. Даниел – любовта на живота й. Само да беше толкова просто. Струваше й се нечестно, и невъзможно, да ги сравнява.