– Как така не си на плажа с всички? – попита тя.
– Не всички са долу на плажа. – Майлс се усмихна. – Ти си тук. – Той размаха пълния с цветя рог на изобилието във въздуха. – Донесох ги за теб от вечерята. Шелби е подредила всички тези цветя в своя край от стаята. Помислих си, че ти можеш да сложиш тези на бюрото си.
Майлс побутна ракитовия рог през прозореца към нея. Той преливаше от лъскавите оранжеви цветя. Черните им тичинки потрепваха на вятъра. Не бяха съвършени, няколко дори започваха да увяхват, но бяха толкова по–прекрасни от огромните божури, които Франческа беше накарала да разцъфнат. Понякога красивите неща се появяват в живота ни изневиделица.
Това беше може би най–милото нещо, което някой бе правил за нея в „Шорлайн“ – като се броеше и онзи път, когато Майлс беше проникнал в кабинета на Стивън да отмъкне книгата, за да може да помогне на Лус да се научи как да пристъпва през сянка. Или онзи път, когато Майлс я беше поканил да закусват, още първия ден, когато се запозна с нея. Или колко бързо Майлс я бе включил в плановете си за Деня на благодарността. Или пълната липса на негодувание върху лицето на Майлс, когато му бяха възложили да събира боклук, след като тя го беше въвлякла в неприятности заради това, че се беше измъкнал тайно. Или как Майлс...
Осъзна, че можеше да продължи цяла нощ. Отнесе цветята в другия край на стаята и ги сложи на бюрото си.
Когато тя се върна, Майлс й подаваше ръка да пристъпи през прозореца. Лус можеше да си съчини някакво извинение, нещо неубедително от рода, че не бива да нарушава правилата на Франческа. Или можеше просто да поеме ръката му, топла, силна и сигурна, и да се остави да се плъзне през прозореца. Можеше да забрави Даниел само за миг.
Отвън, небето беше обсипано с ярки звезди. Те проблясваха в черната нощ като диамантите на госпожица Фишър – но по–ясни, по–ярки, дори по–красиви. Оттук, балдахинът от червени дървета на изток от училището изглеждаше гъст и тъмен и изпълнен със зловещи поличби; на запад бяха неспирно кипящата вода и далечният проблясък на големия празничен огън, който пламтеше долу на ветровития плаж. Лус беше забелязала тези неща преди от издатината. Океан. Гора. Небе. Но всички други пъти, когато се беше намирала тук, Даниел бе поглъщал вниманието й. Почти я бе заслепявал, дотолкова, че никога не беше възприемала истински пейзажа.
Наистина беше изумителен.
– Вероятно се чудиш защо се отбих – каза Майлс, което накара Лус да осъзнае, че и двамата мълчаха от известно време. – Започнах да ти разказвам това по–рано, но... не... не съм сигурен...
– Радвам се, че намина. Започвате да ми става малко скучно тук, докато се взирах в огъня. – Тя му отправи една полу–усмивка.
Майлс натика ръце в джобовете си.
– Виж, знам, че ти и Даниел...
Лус неволно изпъшка.
– Права си. Не биваше дори да повдигам въпроса...
– Не, не изпъшках заради това.
– Просто... Знаеш, че те харесвам, нали?
– Ъм.
Разбира се, че Майлс я харесваше. Бяха приятели. Добри приятели.
Лус задъвка устната си. Сега се правеше на тъпа пред себе си, което никога не беше добър знак. Истината: Майлс я харесваше. И тя също го харесваше. Само как изглеждаше. Със сините си като океана очи и лекия кикот, който издаваше, всеки път, щом се засмееше. Плюс това, беше безспорно най–милият човек, когото беше срещала.
Но съществуваше Даниел, а преди него пак бе съществувал Даниел, и отново и отново Даниел – беше безкрайно сложно и заплетено.
– Оплесквам нещата. – Майлс трепна. – Когато всъщност исках единствено да ти пожелая лека нощ.
Тя вдигна поглед към него и откри, че той е свел очи към нея. Ръцете му се измъкнаха от джобовете, намериха нейните ръце, и ги стиснаха в пространството между гърдите на двамата. Той се наведе бавно, обмислено, давайки на Лус още един шанс да почувства прекрасната нощ около тях.
Тя знаеше, че Майлс ще я целуне. Знаеше, че не бива да му позволява. Заради Даниел, разбира се – но също и заради онова, което се беше случило, когато беше целунала Тревър. Първата й целувка. Единствената й целувка е друг, освен е Даниел. Възможно ли беше това, че бе обвързана е Даниел, да беше причината за смъртта на Тревър? Ами ако в мига, щом целунеше Майлс, тя... непоносимо й беше дори да мисли за това.
– Майлс. – Тя го отблъсна. – Не бива да правиш това. Да ме целуваш е – тя преглътна – опасно.
Той се засмя. Разбира се, че щеше да се засмее, защото не знаеше нищо за Тревър.
– Мисля, че ще рискувам.