Тя се опита да се отдръпне, но Майлс умееше да я накара да се почувства добре по отношение на почти всичко. Дори това. Когато устните му покриха нейните, тя затаи дъх, в очакване на най–лошото.
Но не се случи нищо.
Устните на Майлс бяха меки като перушина, целувайки я достатъчно нежно, че все още да го чувства като добрия си приятел – но точно толкова страстно, че да докаже, че там, откъдето бе дошла тази целувка, има и още. Ако тя го искаше.
Но дори и да нямаше пламъци, обгорена кожа, нито смърт или унищожение – а защо нямаше? – пак се предполагаше целувката да й се струва нередна. От толкова отдавна, нейните устни желаеха единствено устните на Даниел, през цялото време. Беше свикнала да мечтае за неговата целувка, неговата усмивка, неговите великолепни виолетови очи, тялото му, което прегръщаше нейното. Никога не би трябвало да има никой друг.
Ами ако беше сгрешила за Даниел? Ами ако можеше да бъде по–щастлива – или просто щастлива, и толкова – с друг?
Майлс се отдръпна, с едновременно щастливо и тъжно изражение.
– Е, лека нощ. – Извърна се, почти сякаш се канеше да хукне обратно към стаята си. Но после се обърна. И взе ръката й. – Ако някога изпиташ чувството, че нещата не се получават, със, знаеш... – Той вдигна очи към небето. – Аз съм тук. Просто исках да знаеш.
Лус кимна, вече борейки се с връхлитаща вълна от смущение. Майлс стисна ръката й, после се отправи в другата посока, подскачайки по наклонения покрив от дървени летви, обратно към онази страна на спалните помещения, където беше стаята му.
Останала сама, Лус прокара пръст по устните си, които Майлс току–що беше целунал. Дали следващия път, когато видеше Даниел, той щеше да се досети? Главата я болеше от всички възходи и провали през деня, и й се искаше да пропълзи в леглото. Докато се промъкваше обратно през прозореца в стаята си, тя се обърна за последен път да попие гледката, да запомни как беше изглеждало всичко в нощта, когато толкова много неща се бяха променили.
Но вместо звездите и дърветата и разбиващите се вълни, очите на Лус се спряха върху нещо друго зад един от многобройните комини на покрива. Нещо бяло и надигащо се. Чифт криле с преливащи се цветове.
Даниел. Приведен, само наполовина скрит от поглед, само на няколко стъпки от мястото, където тя и Майлс се бяха целували. Беше с гръб към нея. Главата му беше клюмнала.
– Даниел – повика го тя, усещайки как гласът й изневерява, докато изричаше името му.
Когато се обърна да я погледне, в изтерзаното изражение на лицето му се четеше истинска агония. Сякаш Лус току–що му бе изтръгнала сърцето. Той сгъна колене, разпери криле и отлетя в нощта.
Миг по–късно, той вече изглеждаше просто като още една звезда в искрящото черно небе.
Три дни
На закуска на другата сутрин, Лус почти не можеше да хапне.
Беше последният ден от занятията, преди „Шорлайн“ да разпусне учениците за ваканцията по случай Деня на благодарността, и Лус вече се чувстваше самотна. Самотата сред тълпа от хора беше най–ужасният вид самота, но тя не можеше да я преодолее. Всички ученици около нея бъбреха щастливо за това, как ще си отидат у дома при семействата си. За момичето или момчето, което не бяха виждали от лятната ваканция. За партитата, които най–добрите им приятели организираха през уикенда.
Единственото парти, на което Лус отиваше този уикенд, беше „партито на съжалението“ в празното си спално помещение.
Разбира се, още няколко ученици от главното училище оставаха в кампуса през ваканцията: Конър Мадсън, който беше дошъл в „Шорлайн“ от сиропиталище в Минесота. Брена Лий, чиито родители живееха в Китай. Франческа и Стивън също оставаха – каква изненада, нали, няма що – и организираха вечеря по случай Деня на благодарността за „интернираните“ в столовата в четвъртък вечерта.
Лус таеше една надежда: че заплахата на Ариана да я държи под око може би включваше ваканция по случай Деня на благодарността. Но пък, почти не бе виждала Ариана, откакто тя беше върнала тримата в „Шорлайн“. Само за онзи кратък миг на Празника на плодородието.
Всички останали заминаваха в следващите един–два дни. Майлс – на многолюдното, обслужвано от фирма за кетъринг семейно събиране. Доун и Джасмин – на съвместното събиране на семействата си в имението на Джасмин в Саусалито. Дори Шелби – макар да не беше споменала пред Лус и думичка за връщане в Бейкърсфийлд – беше разговаряла с майка си по телефона предишния ден, пъшкайки: „Да, знам. Ще бъда там“.
За Лус това беше възможно най–лошият момент да остане сама. Вътрешното й смущение се усилваше с всеки изминал ден, докато вече не знаеше как да се чувства по отношение на Даниел или който и да е друг. И непрекъснато се ругаеше за това, колко глупаво бе постъпила предната вечер, като остави Майлс да стигне толкова далече.