Той кимна:
– Точно както винаги. Единствената разлика бе, че, в началото, не ми бе позволено да имам достъп до теб. Аз понасях наказание, и бях хлътнал по теб във възможно най-неподходящия момент. Положението на небесата беше много напрегнато. Заради това, което... съм... от мен се очакваше да стоя далече от теб. Ти отвличаше вниманието ми. Предполагаше се, че трябва да се съсредоточим върху спечелването на войната. Това е същата война, която още продължава. – Той въздъхна. – А ако не си забелязала, все още съм много разсеян.
– Значи си бил много високопоставен ангел – промърмори Лус.
– Определено. – Даниел придоби нещастно изражение, като направи пауза, а после, когато заговори отново, сякаш отхапваше думите: – Беше падане от един от най-високите постове.
Разбира се. Даниел сигурно беше заемал важен пост на небесата, за да предизвика такъв раздор. За да се окаже любовта му към едно смъртно момиче толкова забранена.
– Отказал си се от всичко? Заради мен?
Той допря чело до нейното:
– Не бих променил нищичко.
– Но аз не съм била нищо особено – каза Лус. Почувства се натежала, сякаш влачеше нещо. Сякаш го влачеше надолу. – Трябвало е да се откажеш от толкова много неща! – Призля й. – Сега си прокълнат завинаги.
Докато гасеше двигателя, Даниел й отправи печална усмивка:
– Може и да не е завинаги. Какво искаш да кажеш?
– Хайде, ела – каза той, като изскочи от колата и заобиколи да й отвори вратата. – Да се поразходим.
Отидоха бавно до края на улицата, която в крайна сметка не извършваше без изход, а водеше към стръмно, каменно стълбище, което слизаше до водата. Въздухът беше хладен и влажен с пръски морска вода. Точно вляво от стълбите се отклоняваше пътека. Даниел хвана Лус за ръка и тръгна към ръба на скалистия бряг.
– Къде отиваме? – попита Лус.
Даниел й се усмихна, като изправи рамене и разпери крилете си.
Бавно, те се простряха и излязоха от раменете му, като се разгъваха с почти недоловима поредица от тихи щракащи и скърцащи звуци. Напълно разгънати, те издадоха лек пърхащ звук, като от юрган, който някой изтупва над леглото.
За първи път Лус забеляза гърба на тениската на Даниел. В нея имаше два миниатюрни, иначе незабележими процепа, кои то сега се разтвориха, за да се плъзнат крилете му през тях. Дали всички дрехи на Даниел бяха променени така заради ангелските му криле? Или си имаше определени, специални дрехи, които обличаше, когато знаеше, че смята да лети?
И в двата случая, крилете му винаги оставяха Лус като онемяла.
Бяха огромни, издигащи се на три пъти по-голяма височина от ръста на Даниел, и се извиваха нагоре в небето и на две страни като широки бели корабни платна. Широкият им размах улавяше светлината на звездите и я отразяваше по-силно, така че сияеха, излъчвайки проблясъци във всички цветове на дъгата. Близо до тялото му потъмняваха, преминавайки в наситен кремав цвят там, където се свързваха с раменните му мускули. Но покрай заострените ръбове те изтъняваха и сияеха, ставайки почти полупрозрачни при върховете.
Лус се взираше в тях, погълната от възторг, опитвайки се да запомни контурите на всяко от бляскавите пера, да задържи всичко в себе си за времето, когато той си отидеше. Той блестеше толкова ярко, че слънцето можеше да заеме светлина от него. Усмивката във виолетовите му очи й подсказваше колко приятно беше за него усещането да разпери криле. Толкова хубаво, колкото се чувстваше Лус, когато те я обгръщаха.
– Полети с мен – прошепна той.
– Какво?
– Няма да те виждам известно време. Трябва да ти дам нещо, с което да ме запомниш.
Преди той да успее да каже нещо друго, Лус го целуна, като сключи пръсти около шията му, прегръщайки го колкото можеше по-силно, с надеждата също да му даде нещо, с което да я запомни.
С гърба й, притиснат към гърдите му, и с глава над рамото й, Даниел покриваше шията й с поредица от целувки. Тя затаи дъх в очакване. После той присви крака и грациозно се оттласна от ръба на скалата.
Летяха.
Далече от каменистата издатина на крайбрежието, над разбиващите се сребристи вълни отдолу, описваха дъга в небето, и се издигаха към луната. Прегръдката на Даниел я защитаваше от всеки суров порив на вятъра, от всеки полъх на хлад на океана. Нощта беше напълно тиха. Сякаш те бяха единствените двама души, останали на света.
– Това е раят, нали? – попита тя.
Даниел се засмя:
– Ще ми се да беше. Може би някой ден, в скоро време.
С лед като бяха отлетели достатъчно надалече, че да не вижда суша и от двете си страни, Даниел се наклони леко на север, където се спуснаха, описвайки широка дъга, покрай Мендосино, който проблясваше топло на хоризонта. Бяха далече над най-ниската сграда в града и се движеха невероятно бързо. Но Лус никога в живота си не се беше чувствала по-защитена или по-влюбена.