Лус се шмугна обратно в сградата и се измъкна през рядко използваната задна врата, за да прекоси двора и да стигне до спалнята си. Определено не можеше да се справи със сбогуванията точно сега.
Докато вървеше под сивото небе, Лус все още се чувстваше смазана от вина, но след разговора с Шелби у нея беше останало чувството, че има малко повече контрол над обстоятелствата. Знаеше, че е откачено, но това, че беше целунала някой друг, я караше да изпитва чувството, че най–после има някакво влияние във връзката си с Даниел. Може би беше успяла да предизвика у него някаква реакция, за разнообразие. Можеше да се извини. Той можеше да се извини. Можеха да си приготвят лимонада или нещо такова. Да престанат с всички тези глупости и наистина да започнат да разговарят.
Точно тогава телефонът й избръмча. Текстово съобщение от господин Коул:
Всичко е уредено.
Значи господин Коул бе съобщил новината, че Лус няма да се прибере вкъщи. Но удобно беше пропуснал да спомене в съобщението дали родителите й все още й говорят. Не се беше чувала с тях от дни.
Ситуацията беше патова: Ако й пишеха, тя се чувстваше виновна, задето не им отговаря. Ако не й пишеха, тя се чувстваше отговорна, че е причината, поради която не можеха да установят връзка. Още не беше измислила какво да прави по въпроса с Кали.
Изтрополи нагоре по стълбите на празното спално помещение. Всяка стъпка отекваше глухо в подобната на пещера сграда. Наоколо нямаше никой.
Когато стигна до стаята си, очакваше да открие, че Шелби вече е заминала – или, най–малкото, да види куфара и приготвен и оставен в очакване до вратата.
Шелби я нямаше, но дрехите й още бяха разпилени навсякъде из нейната част от стаята. Пухкавата й червена жилетка още беше на закачалката, а нещата й за йога още бяха струпани на купчинка в ъгъла. Може би заминаваше чак утре сутринта.
Още преди Лус да затвори плътно вратата зад гърба си, някой почука от другата страна. Тя подаде глава в коридора.
Майлс.
Дланите й овлажняха и тя почувства как сърцето й започва да бие по–учестено. Зачуди се как изглеждаше косата й, дали се беше сетила да си оправи леглото тази сутрин, и откога ли вървеше зад нея той. Дали я беше видял как се измъква от безкрайните сбогувания на заминаващите за Деня на благодарността, или беше видял измъченото изражение на лицето й, когато си беше проверила текстовите съобщения.
– Здрасти – каза тя тихо.
– Здрасти.
Майлс носеше дебел кафяв пуловер върху бяла риза с голяма яка. Беше с джинсите с дупка на коляното – онези, при чийто вид Доун винаги скачаше да го последва, за да могат двете с Джасмин да въздишат замечтано иззад него.
Устата на Майлс се присви в нервна усмивка.
– Искаш ли да правим нещо?
Беше подпъхнал палци под презрамките на тъмносинята си раница, а гласът му отекваше в дървените стени. На Лус й мина през ума, че тя и Майлс може би бяха единствените двама души в цялата сграда. Мисълта беше едновременно вълнуваща и изнервяща.
– Забранено ми е да излизам от кампуса за цяла вечност, забрави ли?
– Затова доведох забавлението при теб.
Отначало Лус си помисли, че Майлс говори за себе си, но после той смъкна раницата от едното си рамо и отвори ципа й. Вътре имаше цяло съкровище от игри за маса – „Богъл“, „Кънект Фор“, „Паркеси“, играта „Училищен мюзикъл“. Дори пътнически „Скрабъл“. Беше толкова хубаво, и толкова лишено от всякакво чувство за неловкост, че Лус си помисли, че ще се разплаче.
– Смятах, че днес се прибираш вкъщи – каза тя. – Всички останали заминават.
Майлс сви рамене:
– Родителите ми казаха, че няма никакъв проблем да остана. Ще си бъда отново вкъщи след две седмици, а и освен това имаме различни мнения за идеалната ваканция. Тяхната е нещо, което е достойно да бъде описано в рубриката „Стил“ на „Ню Йорк Таймс“.
Лус се засмя:
– А твоята?
Майлс зарови малко по–надълбоко в раницата си, като извади два пакета ябълков сайдер на прах, кутия пуканки за микровълнова фурна, и диск с филма на Уди Алън „Хана и нейните сестри“.
– Доста скромна, но ето я пред очите ти. – Той се усмихна. – Поканих те да прекараш Деня на благодарността с мен, Лус.
Само защото променяме мястото на действието, не означава, че трябва да си променим плановете.
Тя почувства как по лицето й се разлива широка усмивка, и задържа вратата отворена, за да пусне Майлс да влезе. Рамото му докосна леко нейното на минаване, и за миг очите им се срещнаха. Тя почувства как Майлс почти се олюля на пети, сякаш се канеше да се върне и да я целуне. Тя се напрегна, изпълнена с очакване.