Майлс.
Той хвърли на Лус бърза, невероятно лишена от смущение усмивка, и седна на крайчеца на леглото й. През ума на Лус пробяга мисълта как го представя на родителите си. Той щеше да си свали бейзболната шапка, да се ръкува с двамата, да направи комплимент на майка й за наполовина завършената дантела...
– Роланд, коя част от „свръхсекретна мисия“ не разбираш? – попита Ариана.
– Аз съм виновен – призна Майлс. – Видях Роланд да се отправя насам... и го принудих да си признае. Затова закъсня.
– Щом чу думите Лус и Джорджия, на този хлапак – Роланд посочи с палец към Майлс – му отне около една частица от секундата да си стегне багажа.
– Ние, един вид, имахме уговорка за Деня на благодарността – каза Майлс, като гледаше само към Лус. – Не можех да й позволя да я наруши.
– Не. – Лус едва сдържа усмивката си. – Не можеше.
– Ммм–хмм. – Ариана повдигна вежда. – Само се питам какво ще каже Франческа по този въпрос. Дали някой не би трябвало първо да уведоми родителите ти, Майлс...
– О, хайде сега, Ариана. – Роланд махна пренебрежително с ръка. – Откога се съобразяваш с властите? Ще наглеждам хлапето. Няма да се забърка в никакви неприятности.
– Да се забърка в неприятности, къде? – Шелби нахълта в стаята: килимчето й за йога се полюшваше от една връв на гърба й. – Къде отиваме?
– В къщата на Лус в Джорджия за Деня на благодарността – каза Майлс.
В коридора зад Шелби се появи изрусена глава. Бившето гадже на Шелби. Кожата му бе призрачно бяла, и Шелби беше права: Имаше нещо странно в очите му. Бяха толкова бледи.
– За последен път: казах ти сбогом, Фил. – Шелби бързо затвори вратата в лицето му.
– Кой беше това? – попита Роланд.
– Смотаното ми бивше гадже.
– Изглежда интересен тип – каза Роланд, като се взираше разсеяно към вратата.
– Интересен ли? – Шелби изсумтя. – Ограничителна заповед: ето това би било интересно. – Тя хвърли един поглед към куфара на Лус, после – към торбата на Майлс, после започна да хвърля напосоки нещата си в тумбест черен куфар.
Ариана отчаяно вдигна ръце.
– Нищо ли не можеш да направиш без антураж? – попита тя Лус. После, като се обърна към Роланд: – Предполагам, че искаш да поемеш отговорност и за нея?
– На това му се казва празнично настроение! – Роланд се засмя. – Отиваме в къщата на семейство Прайс за Деня на благодарността – каза той на Шелби, чието лице светна. – Колкото повече, толкова по–весело.
Лус не можеше да повярва колко съвършено се нареждаше всичко. Денят на благодарността със семейството й и Кали и Ариана и Роланд и Шелби и Майлс. Не би могла да измисли по–добър сценарий.
Измъчваше я само едно нещо. И то сериозно.
– Ами Даниел?
Имаше предвид: Той знаели вече за това пътуване? и: Как всъщност стоят нещата между него и Кам?, и: Все още ли ми е сърдит заради онази целувка?, и: Грешка ли е, че Майлс също идва?, и също: Каква е вероятността Даниел да се появи в къщата на родителите ми утре, макар да каза, че не може до се вижда с мен?
Ариана прочисти гърло:
– Да, ами Даниел? – повтори тя тихо. – Времето ще покаже.
– Е, имаме ли самолетни билети или нещо такова? – попита Шелби. – Защото, ако ще летим, трябва да си опаковам комплекта с успокояващи аромати, есенции, и затоплящото килимче. Не ви трябва да ме виждате на трийсет и пет хиляди фута височина без тях.
Роланд щракна с пръсти.
Близо до краката му, сянката, хвърляна от отворената врата, се отлепи от тъмните дървени дъски, вдигаща се като капак на пода, който води към подземие. От пода се надигна студен полъх, последван от внезапно плиснала студена тъмнина. Миришеше на мокро сено, докато се свиваше в малка, компактна сфера. Но после, при едно кимване на Роланд, се изду като балон и оформи висок черен портал. Приличаше на онези врати, които водят към ресторантските кухни – нещо като летяща врата с кръгло остъклено прозорче в горния край. Само че тази беше направена от тъмната мъгла на вестителя, и през прозорчето се виждаше единствено още по–тъмна, вихреща се чернота.
– Изглежда точно като онзи, за който прочетох в книгата – каза Майлс, явно впечатлен. – Аз успях да направя само някакъв странен прозорец с форма на трапец. – Той се усмихна на Лус. – Но въпреки това го накарахме да проработи.
– Дръж се за мен, хлапе – каза Роланд, – и ще видиш какво е да пътуваш със стил.
Ариана завъртя очи:
– Толкова обича да се перчи.
Лус наклони глава към Ариана:
– Но мислех, че каза...
– Знам. – Ариана вдигна ръка. – Знам, че повтарях цялата онази лекция колко е опасно пътуването с вестители. И не искам да бъда някой от онези противни ангели, дето действат в стил: „прави каквото казвам, а не каквото правя“. Но всички се съгласихме – Франческа, Стивън, господин Коул, всички...