– Обясни ми що за училище е това – каза Шелби. – Какво, да не би да плувате и да се молите едновременно? Това е ниво на безумна ефикасност, което никога няма да видите на Западното крайбрежие. Мисля, че току–що ми стана мъчно за вкъщи.
– Ако мислиш, че това е зле – каза Лус, – би трябвало да видиш останалата част от кампуса.
Шелби сбърчи лице, и Лус не можеше да я вини. В сравнение с „Шорлайн“, това място беше като някакво ужасяващо чистилище. Поне, за разлика от останалите деца тук, те щяха да се махнат след тази вечер.
– Изглеждате изтощени – каза Ариана. – Което е добре, защото обещах на Коул, че няма да се набиваме на очи.
Роланд се беше облегнал на трамплина, като разтриваше слепоочията си, а отломките на вестителя потрепваха в краката му. Сега той се изправи и пое контрол над положението.
– Майлс, ти ще се настаниш при мен в старата ми стая. А твоята стая, Лус, още е празна. Ще вкараме едно легло на колелца за Шелби. Нека всички си оставим багажа и да се срещнем отново в моята стая. Ще използвам старата мрежа на черния пазар, за да поръчам пица.
Споменаването на пицата беше достатъчно да отърси Майлс и Шелби от вцепенението им, но на Лус й отнемаше повече време да се приспособи. Не беше толкова странно стаята й да е още празна. Като преброи на пръсти, осъзна, че беше отсъствала от това място по–малко от три седмици. Струваше й се много по–дълго, сякаш всеки ден е бил цял месец, а на Лус й бе невъзможно да си представи „Меч и Кръст“ без някого от хората – или ангелите, или демоните, – които бяха съставлявали живота й тук.
– Не се тревожи. – Ариана застана до Лус. – Това място е като повредена въртяща се врата. Хората идват и си отиват непрекъснато заради някакъв проблем с условното освобождаване, откачени родители, какво ли не. Днес Ранди има свободна вечер. На никой друг не му пука. Ако някой те погледне втори път – ти просто му отвърни с трети. Или го прати при мен. – Тя сви юмрук. – Готова ли си да се махаме оттук? – Тя посочи към останалите, които вече излизаха след Роланд през вратата.
– Ще ви настигна – каза Лус. – Първо трябва да направя нещо.
* * *
Гробът на Пен, в далечния източен ъгъл на гробището, до парцела на баща й, беше скромен, но спретнат.
Последния път, когато Лус беше видяла това гробище, то беше покрито с дебел слой прах. Последиците от всяка битка между ангели – беше й казал Даниел. Лус не знаеше дали досега вятърът вече беше отвял праха, или пък дали оставеният от ангелите прах просто изчезваше с течение на времето, но изглежда, че гробището се беше върнало към занемареното си предишно състояние. Все още обградено от завземаща все по–големи територии гора от задушени от кудзу вечнозелени дъбове. Все още голо и хлътнало под безцветното небе. Само че липсваше нещо, нещо невероятно важно, което Лус не можеше да определи, но което все още я караше да се чувства самотна.
Оскъден килим от матовозелена трева беше израснал върху гроба на Пен и около него, така че той не изглеждаше толкова стряскащо нов в сравнение с вековните гробове около него. Букет от свежи лилии лежеше пред простия сив надгробен камък, който Лус се наведе да прочете:
Пениуедър Ван Сикъл–Локууд
скъпа приятелка
(1991–2009)
Лус си пое накъсано дъх, и в очите й избиха сълзи. Беше напуснала „Меч и Кръст“, преди да има време да погребе Пен, но Даниел се беше погрижил за всичко. За първи път от няколко дни насам сърцето я болеше за него. Защото той беше знаел, по–добре, отколкото самата тя би се досетила, точно какво трябва да гласи надписът върху надгробния камък на Пен. Лус коленичи на тревата: сега сълзите й се лееха свободно, ръцете й безплодно обхождаха земята.
– Тук съм, Пен – прошепна тя. – Съжалявам, че трябваше да те оставя. Съжалявам, че изобщо трябваше да се забъркаш с мен. Заслужаваше по–добра от тази съдба. По–добра приятелка от мен.
Искаше й се приятелката й да беше още тук. Искаше й се да може да поговори с нея. Знаеше, че вината за смъртта на Пен е нейна, и това почти й късаше сърцето.
– Вече не знам какво правя, и съм уплашена.
Искаше да каже, че Пен й липсва през цялото време, но това, което всъщност й липсваше, беше представата за приятелка, която можеше да опознае по–добре, ако смъртта не я беше отнесла толкова рано. Нищо от това не беше правилно.
– Здравей, Лус.
Наложи се да избърше сълзите си, преди да успее да види господин Коул, застанал от другата страна на гроба на Пен. Толкова беше свикнала с безупречно елегантните си учители в „Шорлайн“, че господин Коул й се стори почти старомодно облечен в измачкания си жълто–кафяв костюм, с мустаците, и с кестенявата си коса, разделена право като с линийка точно над лявото ухо.