Бащата на Лус остави торбата й във фоайето, и непринудено обгърна рамото й с ръка. Лус загледа отражението им в тясното огледало в антрето: баща и дъщеря.
Очилата му без рамки се смъкнаха на носа, когато целуна темето на отново чернокосата й глава.
– Добре дошла вкъщи, Луси – каза той. – Липсваше ни тук.
Лус затвори очи.
– И вие ми липсвахте. – За първи път от седмици не лъжеше родителите си.
Къщата бе топла и изпълнена с опияняващи аромати, типични за Деня на благодарността. Тя си пое дъх и на мига успя да си представи всяко обвито в домакинско фолио ястие, оставено на топло във фурната. Изпържена в много мазнина пуйка с плънка от гъби – специалитетът на баща й. Сос от ябълки и червени боровинки, въздушно леки кифлички с мая, и достатъчно пайове с тиква и американски орех – специалитет на майка й – да нахранят целия щат. Сигурно готвеше от цяла седмица.
Майката на Лус хвана китките й. Лешниковите й очи бяха малко влажни в ъгълчетата.
– Как си, Лус? – попита тя. – Добре ли си?
Беше такова облекчение да си е у дома. Лус почувства как и собствените й очи овлажняват. Кимна, сгушвайки се в майка си за прегръдка.
Дългата до брадичката тъмна коса на майка й беше оформена с лак и напръскана с пяна, сякаш беше посетила салона за красота едва предишния ден. Което, като я познаваше, вероятно беше направила. Изглеждаше по–млада и по–красива, отколкото си я спомняше Лус. В сравнение с възрастните родители, които се беше опитала да посети в Маунт Шаста – дори в сравнение с Вера – майката на Лус изглеждаше щастлива и жизнена, недокосната от скръб.
Защото никога не й се беше налагало да изпита онова, което останалите бяха изпитали: да изгуби дъщеря. Да изгуби Лус. Родителите й бяха изградили целия си живот около нея. Щяха да бъдат съсипани, ако тя умре.
Не можеше да умре така, както в миналото. Не можеше да съсипе живота на родителите си този път, сега, когато знаеше повече за миналото си. Щеше да направи каквото бе нужно, за да ги запази щастливи.
Майка й взе палтата и шапките на другите четирима тийнейджъри, които стояха във фоайето й.
– Надявам се, че приятелите ти не са забравили апетита си.
Шелби рязко посочи с палец към Майлс:
– Внимавайте какво си пожелавате.
Беше точно в стила на родителите на Лус да не възразят, че в последната минута на трапезата им за Деня на благодарността се е изсипала пълна кола с гости.
Когато крайслерът „Ню Йоркър“ на баща й бе влязъл през високите порти от ковано желязо на „Меч и Кръст“ точно преди обед, Лус го чакаше. Изобщо не беше успяла да спи предната нощ. Между странното преживяване да е обратно в „Меч и Кръст“, и нервността й от това, че беше заформила такава странна група за Деня на благодарността на другия ден, умът й не можа да се успокои.
За щастие, сутринта беше минала без произшествия: след като прегърна баща си така продължително и силно, както не беше прегръщала никого досега, бе споменала, че има няколко приятели, които няма къде да отидат за празника.
Пет минути по–късно, всички бяха в колата.
Сега те се въртяха из дома от детството на Лус, като вземаха поставени в рамки нейни снимки на различна пубертетна възраст, взираха се през същите френски прозорци, през които се беше взирала тя на купа овесена каша в продължение на повече от десетилетие. Беше някак нереално. Докато Ариана изтича в кухнята да помогне на майка й да разбие малко сметана, Майлс обсипваше баща й с въпроси за огромния олющен телескоп в кабинета му. Лус почувства прилив на гордост с родителите си, задето караха всички да се чувстват добре дошли.
Изсвирване на клаксон отвън я накара да подскочи.
Покатери се на провисналата кушетка и повдигна една от пречките на щората. Отвън едно червено–бяло такси работеше на празен ход, бълвайки изгорели газове в студения есенен въздух. Прозорците бяха със затъмнени стъкла, но пътникът можеше да е само един човек.
Кали.
Един от високите до коленете червени кожени ботуши на Кали се протегна от задната врата, и се закотви на бетонния тротоар. Секунда по–късно се показа сърцевидното лице на най–добрата приятелка на Лус. Порцелановата кожа на Кали беше поруменяла, кестенявата й коса – по–къса, отрязана под шикозен ъгъл близо до брадичката. Бледосините й очи проблясваха. По някаква причина непрекъснато хвърляше погледи назад във вътрешността на таксито.
– Какво гледаш? – попита Шелби, като дръпна нагоре друга пречка от щората, за да види. Роланд се промъкна от другата страна на Лус и също погледна навън.