А после, твърде скоро, вече се спускаха, постепенно приближавайки края на друг скалист бряг. Шумът на океана отново се усили. Тъмен еднолентов път се разклоняваше с криволичене от главната магистрала. Когато краката им опряха леко до издаден гъстозатревен участък, Лус въздъхна.
– Къде сме?– попита тя, макар че, разбира се, вече знаеше.
Училището „Шорлайн". Видя голяма сграда в далечината, но оттук тя изглеждаше съвсем тъмна, само силует на хоризонта. Даниел продължаваше да я притиска към себе си, сякаш бяха още във въздуха. Тя проточи шия да погледне изражението му. Очите му бяха влажни.
– Онези, които ме прокълнаха, все още ме следят, Лус. Слепи ме от хилядолетия. И не искат да бъдем заедно. Ще направят всичко, каквото могат, за да ни спрат. Затова не е безопасно да оставам тук.
Тя кимна: очите й пронизваха.
– Но защо аз съм тук?
– Защото съм готов да направя всичко по силите си да те опазя, и това е най-доброто място за теб сега. Обичам те, Лус. Повече от всичко. Ще се върна при теб възможно най-скоро.
Тя искаше да възрази, но се спря. Заради нея той се беше отказал от всичко. Когато я пусна от прегръдката си, той разтвори длан и един малък червен предмет в нея започна да се уголемява. Торбата й. Беше я извадил от багажника на колата, без тя изобщо да разбере, и я бе донесъл чак дотук в дланта си. Само след няколко секунди тя се бе разширила напълно, обратно до нормалния си размер. Ако не беше толкова сломена от мисълта какво означаваше за него да й я предаде, Лус щеше да е във възторг от този номер.
В сградата светна самотна лампа. На прага се появи силует.
– Не е за дълго. Веднага щом положението стане по-безопасно, ще дойда за теб.
Горещата му ръка стисна китката й, и преди да се усети, той я улови в прегръдката си и я притегли към устните си. Тя остави всичко друго да изчезне, остави сърцето си да прелее. Може и да не помнеше предишните си животи, но когато Даниел я целуваше, тя се чувстваше близо до миналото. И до бъдещето.
Фигурата на прага вървеше към нея – жена в къса бяла рокля.
Целувката, която Лус бе споделила с Даниел, твърде сладка, за да е толкова кратка, я остави точно толкова останала без дъх, колкото винаги я оставяха целувките им.
– Не си отивай – прошепна тя, със затворени очи. Всичко се случваше прекалено бързо. Не можеше да остави Даниел. Още не. Не мислеше, че някога би могла.
Почувства въздушния полъх, който означаваше, че той вече бе излетял. Сърцето й го последва, когато отвори очи и видя как и последната следа от крилете му изчезва в облак, в тъмната нощ.
Седемнайсет дни
Туп.
Лус трепна и разтърка лице. Носът й щипеше.
Туп. Туп.
Сега усети щипането в скулите. Очите й се отвориха бавно и почти веднага, тя изненадано сбърчи лице. Набито бледорусо момиче с мрачно стиснати устни и гъсти вежди се беше надвесило над нея. Косата му беше безредно вдигната. Носеше памучни панталони за йога и раирано потниче в маскировъчен цвят, което беше в тон с напръсканите й със зелени петънца и лешникови очи. Между пръстите си държеше топка за пинг–понг, която тъкмо се канеше да подхвърли.
Лус тромаво се обърна назад, уви се в чаршафите на леглото и закри лице. Даниел толкова й липсваше, че вече я болеше сърцето. Не й трябваше още болка. Погледна надолу, като все още се опитваше да се ориентира, и си спомни леглото, в което бе рухнала предната нощ, без да се замисля особено.
Жената в бяло, която се бе появила след Даниел, се беше представила като Франческа – една от преподавателките в „Шорнайн". Дори във вцепенението си, Лус видя, че жената беше красива. Беше към средата на трийсетте, с руса коса, която се допираше до раменете, заоблени скули, и едри, меки черти.
Ангел, реши Лус почти мигновено.
По пътя към стаята на Лус Франческа не зададе никакви въпроси. Сигурно беше очаквала късното нощно пристигане, и сигурно бе доловила, че Лус е напълно изтощена.
Сега тази непозната, която чрез обстрела с топки бе върнала Лус в съзнание, изглеждаше готова да метне нова топка.
– Хубаво – каза тя с дрезгав глас. – Будна си.
– Коя си ти? – попита сънено Лус.
– По-правдоподобният въпрос е коя си ти. Освен непознатата, която се събуждам и намирам настанила се неканена в стаята ми. Освен хлапачката, която ми наруши сутрешната мантра с причудливото си бърборене насън. Аз съм Шелби. Enchante2.