Точно навреме да види как Даниел се измъква плавно от таксито...
Последван от Кам, от предната седалка.
При вида им Лус си пое дъх през зъби.
И двамата носеха дълги, тъмни палта, като палтата, с които бяха облечени на брега, в сцената, която беше зърнала. Косите им блестяха на слънцето. И за миг, само за миг, Лус си спомни защо отначало беше изпитала интерес и към двамата в „Меч и Кръст“. Те бяха красиви. Нямаше как да пренебрегне това. Нереално, неестествено зашеметяващи.
Но какво, по дяволите, правеха тук?
– Точно навреме – промърмори Роланд.
От другата й страна, Шелби попита:
– Кой ги покани?
– Точно това си мислех – каза Лус, но не се сдържа да не се размечтае леко при вида на Даниел. Макар че нещата между тях бяха страшно объркани.
– Лус. – Роланд се подсмихваше на изражението й, докато тя наблюдаваше Даниел. – Не мислиш ли, че е редно да отвориш вратата?
На вратата се позвъни.
– Кали ли е? – провикна се майката на Лус от кухнята, над–виквайки бръмченето на миксера.
– Отворих! – извика в отговор Лус, чувствайки как в гърдите й се разпростира студена болка. Разбира се, че искаше да види Кали. Осъзна обаче, че по–непреодолимо от радостта й, че вижда най–добрата си приятелка, беше огромната й нужда да види Даниел. Да го докосне, да го прегърне и да вдъхне присъствието му. Да го запознае с родителите си.
Те щяха да успеят да видят, нали? Щяха да успеят да разберат, че Лус беше намерила човека, който беше променил живота й завинаги.
Тя отвори вратата.
– Честит Ден на благодарността! — изрече провлачено висок глас с южняшки акцент. Лус трябваше да примигне няколко пъти, преди мозъкът й да направи връзка с гледката пред очите й.
Габ, най–красивият и най–възпитан ангел в „Меч и Кръст“, стоеше на входа на къщата на Лус в розова мохерна тясна права рокля с висока яка. Русата й коса беше оформена във великолепна, буйна прическа от плитки, прикрепени с фиби на малки извити кичури на върха на главата й. Кожата й имаше мек, прекрасен отблясък – доста подобна на тази на Франческа. Държеше букет бели гладиоли в едната си ръка, и леденобяла пластмасова фунийка сладолед в другата.
До нея, с изрусена коса с прорасли кафяви корени, стоеше демонът Моли Зейн. Скъсаните й черни джинси бяха в тон с разръфания й черен пуловер, сякаш още следваше изискванията за облеклото в „Меч и Кръст“. Броят на пиърсингите по лицето й се беше увеличил, откакто Лус я бе видяла за последен път. Крепеше в сгъвката на ръката си малко чугунено котле. Гледаше гневно към Лус.
Лус видя останалите, които вървяха по дългата, криволичеща алея. Даниел беше вдигнал куфара на Кали на рамото си, но Кам бе този, който се навеждаше навътре, усмихнат, с длан върху горната част на дясната ръка на Кали, докато бъбреше с нея. Тя, изглежда, не знаеше дали да е леко нервна или абсолютно очарована.
– Тъкмо бяхме в квартала. – Габ се усмихна сияйно, докато подаваше цветята на Лус. – Аз направих домашния си сладолед, а Моли донесе предястие.
– Скариди „Диабло“. – Моли повдигна капака на котлето, и Лус усети мирис на пикантен бульон. – Семейна рецепта. – Моли рязко постави отново капака, после се провря покрай Лус във фоайето, препъвайки се в Шелби на пътя си.
– Извинявай – намусено изрекоха двете едновременно, като се измерваха с мнителни погледи.
– О, хубаво. – Габ се наведе да прегърне Лус. – Моли си намери приятелка.
Роланд отведе Габ в кухнята, и Лус за първи път видя ясно Кали. Когато погледите им се срещнаха, те не можаха да се сдържат. Върху лицата и на двете момичета неволно разцъфнаха усмивки и те затичаха една към друга.
Тялото на Кали така се блъсна в Лус, че й изкара въздуха, но нямаше значение. Бяха преметнали ръце една около друга, всяко от момичетата бе заровило лице в косата на другото; смееха се така, като можеш да се смееш само след прекалено дълга раздяла с много добър приятел.
Лус неохотно се отдръпна и се обърна към двете момчета, застанали на няколко стъпки по–назад. Кам изглеждаше, както винаги: овладян и спокоен, елегантен и красив.
Но Даниел изглеждаше смутен – и имаше основателна причина да е. Не бяха говорили, откакто я беше видял да целува Майлс, а сега стояха заедно с най–добрата приятелка на Лус и врагът на Даниел, превърнал се... в каквото там беше Кам за Даниел сега.
Но...
Даниел беше в дома й. На две крачки от родителите й. Дали щяха да се побъркат, ако знаеха кой е той в действителност? Как трябваше да им представи човека, който бе отговорен за хиляди от нейните смърти, към когото изпитваше магнетично привличане почти през цялото време, който беше невъзможен, неуловим и потаен и понякога дори зъл, чиято любов тя не разбираше; който работеше заедно с дявола, да му се не види, и който – ако смяташе, че да цъфне тук неканен с този демон е добра идея – може би изобщо не я познаваше много добре.