– Какво правите тук? – Гласът й беше дрезгав, а гърлото й – пресъхнало, защото не можеше да говори с Даниел, без да говори и с Кам, а не можеше да говори с Кам, без да й се прииска да запрати по него нещо тежко.
Кам проговори пръв:
– Честит Ден на благодарността и на теб. Чухме, че купонът днес е в твоята къща.
– Натъкнахме се на приятелката ти на летището – добави Даниел, като си служеше с равния тон, с който говореше, когато с Лус бяха пред други хора. Беше по–делови, изпълвайки я с копнеж да бъде насаме с него, за да могат просто да си бъдат истински. И за да може да го сграбчи за реверите на глупавото сако и да го разтърси, докато й обясни всичко. Това беше продължило достатъчно дълго.
– Заговорихме се, качихме се в едно и също такси – подхвана Кам, като намигна на Кали.
Кали се усмихна на Лус:
– Та, значи, представях си аз някакво интимно събиране в дома на Прайс, но това е много по–добре. Сега мога наистина да се развихря.
Лус чувстваше как приятелката й оглежда изпитателно лицето й, търсейки издайнически признаци каква е работата с тези две момчета. Денят на благодарността щеше да се превърне в истински неловко преживяване, истински бързо. Това не беше начинът, по който се предполагаше, че трябва да протекат нещата.
– Време за пуйката! – провикна се майка й от вратата. Усмивката й се промени в объркана гримаса, когато видя тълпата отвън. – Лус? Какво става? – Старата й престилка на зелени и бели райета беше завързана около кръста.
– Мамо – каза Лус, като сочеше, – това са Кали, и Кам, и... – Искаше й се да посегне да сложи ръка върху Даниел: нещо, каквото и да е, за да даде на майка си да разбере, че той е специален, че това беше „нейният човек“. Да покаже също и на него, че още го обичаше, че всичко между тях щеше да се оправи. Но не можеше. Просто си стоеше там. – ...Даниел.
– Добре – Майка й присви очи към всеки от новодошлите. – Е, хм, добре дошли. Лус, миличка, може ли да ти кажа една дума?
Лус отиде при майка си на входната врата, като вдигна пръст да покаже на Кали, че се връща веднага. Последва майка си през фоайето, през мъждиво осветения коридор, в който висяха рамкирани снимки от детството й, и в уютната, осветена от запалена лампа спалня на родителите си. Майка й седна върху бялата кувертюра на леглото и скръсти ръце.
– Искаш ли да ми кажеш нещо?
– Толкова съжалявам, мамо – каза Лус, като се отпусна на леглото.
– Не искам да отказвам на никого една вечеря за Деня на благодарността, но не мислиш ли, че трябва да теглим чертата някъде? Една неочаквана пълна кола с хора не беше ли достатъчна?
– Да, разбира се, че си права – каза Лус. – Не съм канила всичките тези хора. Толкова съм зашеметена, колкото и ти, че се появиха всичките.
– Просто въпросът е, че имаме толкова малко време с теб. Много се радваме да се срещнем с приятелите ти – каза майката на Лус, като я галеше по косата. – Но времето с теб ни е по–скъпо.
– Знам, че това ви натоварва ужасно много, но, мамо – Лус сгуши буза в разтворената длан на майка си, – той е специален, Даниел. Не знаех, че ще дойде, но сега, когато е тук, имам нужда от това време с него толкова, колкото имам нужда да бъда с теб и татко. Има ли някакъв смисъл в това, което казвам?
– Даниел ли? – повтори майка й. – Онова красиво русо момче? Вие двамата сте...
– Влюбени сме. – По някаква причина Лус трепереше. Макар да имаше известни съмнения относно връзката им, да каже гласно, на майка си, че обича Даниел, правеше тази връзка да изглежда реална – караше я да си спомни, че, въпреки всичко, наистина го обича.
– Разбирам. – Когато майка й кимна, напръсканите й с лак кафяви къдрици не помръднаха. Усмихна се. – Е, не можем току–така да изритаме всички останали, освен него, нали?
– Благодаря ти, мамо.
– Благодари и на баща си. И, скъпа? Следващия път – малко предварително уведомяване, ако обичаш. Ако знаех, че ще доведеш у дома „специалния човек“, щях да смъкна албума с бебешките ти снимки от тавана. – Тя намигна, залепвайки една целувка върху бузата на Лус.
* * *
Обратно в дневната, Лус се натъкна първо на Даниел.
– Радвам се, че успя да бъдеш със семейството си в крайна сметка – каза той.
– Надявам се, че не си бясна на Даниел, задето ме доведе – вметна Кам, и Лус затърси нотки на високомерие в гласа му, но не откри такива. – Сигурен съм, че и двамата бихте предпочели да не бях тук, но – той погледна Даниел – сделката си е сделка.