Даниел се нахвърли върху Шелби:
– Познаваш ли този прокуденик?
– Прокуденик? – Гласът на Шелби потрепери. – Той не е... Той е скапаният ми бивш... Той...
– Той те е използвал – каза Роланд, сякаш знаеше нещо, което останалите от тях не знаеха. – Трябваше да се сетя. Трябваше да го позная какъв е.
– Но не ме позна – каза прокуденикът, със зловещо спокоен глас. Пъхна ръка в тренчкота си и от един вътрешен джоб извади сребърен лък. От другия му джоб се появи сребърна стрела, която той ловко нагласи в лъка. Насочи го към Роланд, после профуча през тълпата, като се прицелваше подред във всеки от тях. – Моля, извинете за натрапването. Дойдох да взема Лусинда.
Даниел пристъпи към прокуденика.
– Няма да вземеш никого и нищо – каза той, – освен бърза смърт, освен ако не си тръгнеш още сега.
– Съжалявам, не, не мога да направя това – отвърна момчето, чиито мускулести ръце още държаха сребърната стрела изопната. – Имахме време да се подготвим за тази нощ на блажено възмездие. Няма да си тръгнем с празни ръце.
– Как можа, Фил? – изхленчи Шелби, като се обърна към Лус. – Не знаех... Честно, Лус, не знаех. Просто си мислех, че е странен тип.
Устните на момчето се присвиха в усмивка. Ужасните му, безизразни очи бяха истински кошмар.
– Предайте ми я без борба, или никой няма да бъде пощаден.
Тогава Кам избухна в продължителен, дълбок силен гърлен смях. Той разтърси кухнята и накара момчето на прага да се сгърчи смутено.
– Ти и каква армия? – попита Кам. – Знаеш ли, мисля, че си първият прокуденик с чувство за хумор, когото съм срещал някога. – Той хвърли поглед из тясната кухня. – Защо двамата с теб не изместим този спор навън? И да приключим с това, става ли?
– С радост – отвърна момчето, с безизразна усмивка върху бледите устни.
Кам изопна плещи назад, сякаш за да раздвижи схванат мускул – и там, точно където раменните му лопатки се свързваха, през сивия му кашмирен пуловер изникнаха чифт огромни криле. Те се разгънаха зад него, заемайки по–голямата част от кухнята. Крилете на Кам бяха толкова ярки, че бяха почти ослепителни, докато пулсираха.
– Дяволска работа – прошепна Кали, като примигваше.
– Повече или по–малко – каза Ариана, докато Кам изви криле назад и се провря с усилие покрай прокуденика, през вратата и в задния двор. – Лус ще ти обясни, сигурна съм!
Крилете на Роланд се разгънаха със звук като от политащо огромно ято птици. Светлината от лампата в кухнята подчерта тъмнозлатистите и черните им жилки, докато той се провираше през вратата след Кам. Моли и Ариана бяха точно зад него, като стояха една пред друга: Ариана притискаше сияещите си криле във всички цветове на дъгата пред тези на Моли със замъглен бронзов цвят, разпръсквайки нещо подобно на малки електрически искри, докато се измъкваха припряно през вратата. Следваше ги Габ, чиито пухкави бели криле се разтвориха изящно като на пеперуда, но с такава скорост, че разнесоха порив на вятър с ухание на цветя из кухнята.
Даниел взе ръцете на Лус в своите. Затвори очи, пое си дъх, и остави обемистите си бели криле да се разгънат. Напълно разпрострени, те щяха да запълнят цялата кухня, но Даниел ги удържа, близо до тялото си. Те блещукаха и сияеха и изглеждаха като цяло твърде красиви. Лус посегна и ги докосна с две ръце. Топли и сатенено гладки отвън, но изпълнени със сила отвътре. Можеше да я почувства как тече през тялото на Даниел и се влива в нея. Чувстваше се толкова близко до него, разбираше го напълно. Сякаш бяха станали едно цяло.
Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Винаги ще се грижа за теб.
Но това, което той каза на глас, беше:
– Пази се. Стой тук.
– Не – изрече тя умолително. – Даниел.
– Връщам се веднага. – После той изви криле назад и излетя през вратата.
Останали сами вътре, онези от не–ангелски произход се събраха заедно. Майлс се беше притиснал към задната врата, загледан през прозореца. Шелби държеше главата си в ръце. Лицето на Кали изглеждаше бяло като хладилника.
Лус плъзна ръка в тази на Кали.
– Предполагам, че трябва да обясня някои неща.
– Кое е онова момче с лъка и стрелата? – прошепна Кали, като трепна, но все така продължи да държи здраво ръката на Лус. – Коя си ти?
– Аз ли? Аз съм си... просто аз. – Лус сви рамене, чувствайки как из тялото й се разнася мразовита тръпка. – Не знам.
– Лус – каза Шелби, като явно се опитваше да не заплаче. – Чувствам се такава глупачка. Кълна се, че нямах представа. Тези неща, които му казах... просто говорех, без да мисля. Той все питаше за теб, и беше добър слушател, затова аз... искам да кажа, нямах представа какъв е всъщност... никога, никога не бих...