– Вярвам ти – каза Лус. Тя отиде при прозореца, до Майлс, загледана към малката дървена платформа, която баща й беше построил преди няколко години. – Какво мислиш, че иска?
В двора, окапалите дъбови листа бяха събрани с гребло и натрупани на спретнати купчини. Във въздуха се усещаше мирис като от буен огън. Някъде в далечината неспирно виеше сирена. В подножието на трите стъпала на платформата, Даниел, Кам, Ариана, Роланд и Габ стояха един до друг, загледани към оградата.
Не, не оградата – осъзна Лус. Гледаха към мрачна тълпа прокуденици, които стояха неподвижно, насочили сребърните си стрели към редицата от ангели. Прокуденикът не беше сам. Беше събрал армия.
Лус трябваше да се подпре на кухненския плот, за да се закрепи. Ако не се броеше Кам, ангелите бяха невъоръжени. А тя вече беше виждала какво могат да правят онези стрели.
– Лус, спри! – извика Майлс след нея, но тя вече се беше втурнала навън през вратата.
Дори в тъмнината, Лус видя, че всички прокуденици имаха една и съща безизразна привлекателност. Имаше точно толкова момичета, колкото и момчета, всичките бледи и облечени в еднакви кафяви тренчкоти, с ниско подстригани избеляло руси коси за момчетата и стегнати, почти бели конски опашки за момичетата. Крилете на прокудениците се извиваха от гърбовете им. Бяха в ужасна форма – опърпани и оръфани и отблъскващо мръсни, почти спечени от мръсотия. Нищо, подобно на бляскавите криле на Даниел или Кам, или на някого от ангелите и демоните, които Лус познаваше. Застанали заедно, сплотени, с втренчени странни празни очи, с глави, наклонени в различни посоки, прокудениците съставляваха ужасяваща армия, сякаш в някакъв кошмар. Само дето Лус не можеше да се събуди.
Когато Даниел я забеляза да стои с останалите на платформата, той забързано се върна и хвана здраво ръцете й. Съвършеното му лице изглеждаше обезумяло от страх.
– Казах ти да стоиш вътре.
– Не – прошепна тя. – Няма да стоя заключена, докато вие, останалите, се биете. Не мога просто да продължавам да гледам как около мен безпричинно умират хора.
– Безпричинно? Нека проведем този спор друг път, Лус. – Очите му непрекъснато се стрелкаха към тъмната редица прокуденици близо до оградата.
Тя сви юмруци отстрани до тялото си.
–Даниел...
– Животът ти е твърде ценен, за да го прахосаш в пристъп на гняв. Влизай вътре. Веднага.
Силен писък отекна насред двора. Предната редица от десетима прокуденици вдигна оръжия срещу ангелите и пусна стрелите си. Лус рязко вдигна глава точно навреме, за да зърне как нещо – някой – се изстрелва от покрива.
Моли.
Тя полетя надолу от него – тъмно, плътно петно, размахващо две градински гребла, въртейки ги като палки във всяка от ръцете си.
Прокудениците я чуха, но не можеха да я видят как се задава. Но греблата на Моли се въртяха, изтръгвайки стрелите от въздуха, сякаш бяха насаждения в нива. Тя се приземи върху черните си военни ботуши: сребърните стрели с тъпи краища падаха глухо и се търкаляха по земята: изглеждаха безвредни като вейки. Но Лус знаеше по–добре.
– Сега няма да има милост! – изрева един прокуденик – Фил – от другата страна на двора.
– Заведи я вътре и вземи звездните стрели! – изкрещя Кам на Даниел, като възседна парапета на верандата и измъкна собствения си сребърен лък. В бърза последователност, той зареди и изстреля три ивици светлина. Прокудениците се присвиха, когато трима от техните редици изчезнаха в облачета прах.
Със скоростта на светлината, Ариана и Роланд се стрелкаха из двора, помитайки стрелите с крилете си.
Втора редица прокуденици напредваха, подготвяйки нов залп стрели. Точно когато се готвеха да стрелят, Габ скочи на парапета на платформата.
– Хмм, да видим. – С ожесточено изражение в очите, тя насочи връхчето на дясното си крило към земята под прокудениците.
Моравата се разтресе, а после един земен пласт – с дължината на задния двор, и няколко стъпки широк – се разцепи и зейна широк отвор.
Поглъщайки поне двайсет прокуденици дълбоко в черната бездна.
Те изреваха глухо – самотни викове, докато падаха надолу. Надолу към... Бог знае къде. Прокудениците зад тях забуксуваха на място, спирайки точно пред ужасната клисура, която Габ бе създала от нищото. Главите им се раздвижиха от ляво на дясно, сякаш за да помогнат на слепите им очи да осмислят онова, което се беше случило току–що. Още няколко прокуденици се олюляха на ръба и се търкулнаха вътре. Воплите им отслабнаха – докато вече не се чуваше нито звук. Миг по–късно земята проскърца като ръждясала панта и отново се затвори.