Но приятелката й още беше там. Разтриваше рамото си, където я беше одраскала стрелата, но иначе беше невредима.
– Ама че жили това нещо!
Лус протегна ръка да я докосне:
– Как...?
Кали поклати глава.
– Сниши се! – изкрещя Шелби.
Лус падна на колене, като изтегли останалите долу със себе си и ги дръпна в бараката. Сред мръсните сенки на инструментите, косачката и старата спортна екипировка на бащата на Лус, Шелби допълзя до нея. Очите й блестяха, а устната й потрепваше.
– Не мога да повярвам, че това се случва – прошепна тя, като сграбчи ръката на Лус. – Нямаш представа колко съжалявам. Аз съм виновна за всичко.
– Не си виновна ти – каза бързо Лус. Разбира се, че Шелби не бе знаела кой е Фил в действителност. Какво наистина искаше от нея. До какво щеше да доведе тази нощ. Лус знаеше какво е усещането да носиш със себе си вината за извършването на нещо, което не разбираш. Не би го пожелала на никого. Най–малко на Шелби.
– Къде е той? – попита Шелби. – Бих могла да убия този жалък идиот.
– Не. – Лус възпря Шелби. – Няма да излезеш там. Ти можеш да загинеш.
– Не проумявам – каза Кали. – Защо някой би искал да ти навреди?
Точно тогава Майлс пристъпи към входа на бараката, в лъч лунна светлина. Носеше над главата си един от каяците на бащата на Лус.
– Никой няма да нарани Лус – каза той, като пристъпи навън с него.
Право в битката.
– Майлс! – изпищя Лус. – Върни се...
Тя се изправи, за да хукне след него – после замръзна, зашеметена от гледката как той метна каяка право към един от Прокудениците.
Беше Фил.
Безизразните му очи се разтвориха широко и той изкрещя, падайки на земята, когато каякът го удари. Прикован към земята и безпомощен, мръсните му криле се гърчеха на земята.
За миг Майлс изглеждаше горд със себе си – и Лус също се почувства мъничко горда. Но после една ниска прокуденица пристъпи напред, наклони глава като куче, заслушано в ултразвукова свирка, вдигна сребърния лък и се прицели право в гърдите на Майлс.
– Няма милост – каза тя безизразно.
Майлс беше беззащитен срещу това непознато момиче, което изглеждаше, сякаш изобщо не познава понятието за милост, дори не и към най–милото, най–невинно дете на света.
– Спри! – изкрещя Лус: сърцето й блъскаше в ушите, когато изтича от бараката. Усещаше как битката се вихри навсякъде около нея, но виждаше единствено стрелата, насочена в гърдите на Майлс. Насочена да убие още един от приятелите й.
Главата на прокуденицата се наклони върху врата й. Празните й очи се насочиха към Лус, после се разшириха леко, сякаш, точно като бе казала Ариана, наистина можеше да види пламтенето на душата на Лус.
– Не го убивай. – Лус протегна ръце в знак, че се предава. – Аз съм онази, която искаш.
Примирието е нарушено
Прокуденицата свали лъка си. Когато стрелата се отпусна върху тетивата, тетивата изскърца, като отваряща се таванска врата. Лицето на прокуденицата беше спокойно като неподвижно езеро в безветрен ден. Беше висока колкото Лус, с чиста; свежа кожа, бледи устни, и трапчинки, дори когато на устните й нямаше усмивка.
– Ако искаш момчето да оцелее – каза тя с равен глас, – ще ти отстъпя.
Около тях останалите бяха спрели да се бият. Люлката от автомобилна гума бавно спря, като се удари с тъп звук в ъгъла на оградата. Крилете на Роланд забавиха движението си до леко пърхане, и го смъкнаха до земята. Всички бяха тихи и неподвижни, но въздухът бе зареден с наелектризирано мълчание.
Лус усещаше как върху нея пада тежестта на толкова много погледи. Кали, Майлс и Шелби. Даниел, Ариана и Габ. Кам, Роланд и Моли. Слепите погледи на самите прокуденици. Но не можеше да се отскубне от момичето с безизразните, пусти бели очи.
– Няма да го убиеш... просто защото аз казвам да не го правиш? – Лус беше толкова озадачена, че се разсмя. – Мислех, че искаш да убиеш мен.
– Да убия теб? – Механичният глас на момичето се извиси напевно, показвайки изненада. – Ни най–малко. Ние сме готови да умрем за теб. Искаме да дойдеш с нас. Ти си последната надежда. Нашият входен билет.
– Входен билет? – Майлс изрече гласно онова, което Лус бе твърде изненадана да каже. – За какво?
– За небесата, разбира се. – Момичето примижа към Лус с мъртвите си очи. – Ти си цената.
– Не. – Лус поклати глава, но думите на момичето се блъскаха в ума й, отеквайки по начин, който я караше да се чувства толкова куха, че едва можеше да стои.
Вход за небесата. Цената.
Лус не разбираше. Прокудениците щяха да я вземат, и да направят какво? Да я използват като един вид разменна монета? Това момиче дори не можеше да види Лус, за да знае коя беше тя. Ако Лус беше научила нещо в „Шорлайн“, то беше, че никой не можеше да помни правилно митовете. Те бяха твърде стари, твърде заплетени. Всички знаеха, че има минало, история, в която Лус е била замесена дълго време, но изглежда, никой не знаеше защо.