– Не я слушай, Лус. Тя е чудовище. – Крилете на Даниел трепереха. Сякаш мислеше, че тя може да се изкуши да тръгне. Лус започна да усеща по раменете си сърбеж, горещо боцкащо чувство, което остави останалата част от тялото й студена.
– Лусинда? – повика я прокуденицата.
– Добре, чакай малко – каза Лус на момичето. Обърна се към Даниел. – Искам да знам: Какво е това примирие? И не ми казвай „нищо“, не ми казвай и че не можеш да обясниш. Кажи ми истината. Дължиш ми я.
– Права си – каза Даниел, за изненада на Лус. Непрекъснато хвърляше крадешком погледи към прокуденицата, сякаш тя можеше да изпари Лус всеки момент. – Измислихме го с Кам. Споразумяхме се да оставим настрана различията си за осемнайсет дни. Всички ангели и демони. Сплотихме се, за да преследваме други врагове. Като тях. – Той посочи към прокуденицата.
– Но защо?
– Заради теб. Защото ти имаше нужда от време. Нашите крайни цели може и да са различни, но засега, Кам и аз – и всички наши себеподобни – работим като съюзници. Имаме един общ приоритет.
Гледката, която Лус беше зърнала във вестителя, онази отвратителна сцена, в която Даниел и Кам работеха заедно... предполагаше се, че в това няма нищо лошо, защото се бяха споразумели за примирие? За да дадат време на нея?
– Не че ти изобщо си се придържал към примирието – процеди Кам в посока на Даниел. – Каква полза има от едно примирие, ако не го зачиташ?
– Ти също не се придържаше към него – каза Лус на Кам. – Беше в гората пред „Шорлайн“.
– За да те закрилям! – каза Кам. – Не да те извеждам на лунни разходки!
Лус се обърна към Ариана:
– Каквото и да е – или да не е – това примирие – свърши ли веднъж, означава ли това, че... Кам изведнъж отново се превръща във враг? А също и Роланд? В това няма никакъв смисъл.
– Само кажи, Лусинда – рече прокуденицата. – Ще те отведа далече от всичко това.
– Към какво? Къде? – попита Лус. Имаше нещо съблазнително в идеята просто да се махне. От цялата сърдечна болка, и борба, и смущение.
– Не прави нещо, за което ще съжаляваш, Лус – предупреди Кам. Беше странно как звучеше като гласът на разума, в сравнение с Даниел, който изглеждаше почти парализиран.
Лус хвърли поглед наоколо за пръв път, откакто бе излязла от бараката. Битката беше спряла. Същият слой прах, който бе покривал гробището в „Меч и Кръст“, сега застилаше със спечен пласт тревата в задния двор. Докато тяхната група ангели изглеждаше напълно невредима и здрава, прокудениците бяха изгубили по–голямата част от армията си. Десетина стояха на разстояние, наблюдавайки. Бяха свалили сребърните си лъкове.
Прокуденицата още чакаше Лус да отговори. Очите й блестяха в нощта, а краката й леко се отдръпнаха назад, когато ангелите пристъпиха по–близо до нея. Когато Кам се приближи, момичето вдигна отново сребърния си лък, бавно, и го насочи към сърцето му.
Лус го видя как се вцепени.
– Не ти препоръчвам да тръгваш с прокудениците – каза той на Лус, – особено не и тази вечер.
– Не й казвай какво трябва или не трябва да прави. – Шелби се намеси рязко в разговора. – Не казвам, че трябва да тръгне с някакви откачени албиноси, или нещо такова. Просто всички да престанат да я бавят като бебе и да я оставят поне веднъж да постъпи, както тя си знае. Вече е, един вид, достатъчно.
Гласът й прогърмя из двора и накара прокуденицата да подскочи. Тя се обърна да насочи стрелата си към Шелби.
Лус си пое дъх през зъби. Сребърната стрела потрепваше в ръцете на прокуденицата. Тя дръпна назад тетивата. Лус затаи дъх. Но преди момичето да успее да стреля, безизразните му очи се разшириха. Лъкът се търкулна от ръцете му. А тялото му изчезна в проблясък на мъждива сива светлина.
На две стъпки зад мястото, където беше стояла прокуденицата, Моли свали един сребърен лък. Беше застреляла момичето в гръб.
– Какво? – излая Моли, когато цялата група се обърна да я зяпне. – Харесвам това момиче–нефилим. Напомня ми за една моя позната.
Тя рязко изпъна ръка, за да посочи към Шелби, която каза:
– Благодаря. Сериозно. Това беше страхотно.
Моли сви рамене, без да обръща внимание на извисяващото се мрачно присъствие, което се надигаше зад нея. Прокуденикът, когото Майлс беше проснал на земята с каяка. Фил.
Той залюля каяка зад тялото си, сякаш беше бейзболна бухалка, и ударът запрати Моли право през моравата. Тя се приземи със сумтене върху тревата. Като метна каяка настрани, прокуденикът пъхна ръка в тренчкота си за една последна лъскава стрела.