Мъртвите му очи бяха единствената безизразна част от лицето му. Останалото от него – озъбената гримаса, челото му, дори скулите – изглеждаше изпълнено с ярост. Бялата му кожа сякаш беше изопната върху костеливия му череп. Ръцете му приличаха повече на хищни нокти. Гневът и отчаянието го бяха променили и го бяха превърнали от блед и странно изглеждащ, но привлекателен младеж в истинско чудовище. Той вдигна сребърния си лък и се прицели в Лус.
– От седмици чакам търпеливо шанса си да се изправя срещу теб. Сега, нямам нищо против да бъда малко по–твърд от сестра си – изръмжа той. – Ще дойдеш с нас.
От двете страни на Лус се вдигнаха сребърни лъкове. Кам отново измъкна своя от палтото си, а Даниел затършува неистово по земята да вдигне лъка, който прокуденицата току–що беше изпуснала. Изглежда, Фил очакваше това. Лицето му се присви в мрачна усмивка.
– Трябва ли да убия любимия ти, за да те убедя да се присъединиш към мен? – попита той, като сега насочи стрелата си към Даниел. – Или трябва да ги избия всичките?
Лус се взря в странния, плосък връх на сребърната стрела, на по–малко от десет стъпки от гърдите на Даниел. Нямаше шанс Фил да не уцели от това разстояние. Тази вечер беше видяла стрелата да унищожава дузина ангели с онова нищожно проблясване на светлина. Но беше видяла също и как една стрела отскача от кожата на Кали, сякаш не беше нищо повече от пръчката с тъп край, на каквато приличаше.
Сребърните стрели убиваха ангели – осъзна тя внезапно – не хора.
Скочи пред Даниел.
– Няма да ти позволя да го нараниш. А мен стрелите ти не могат да ме наранят.
От устните на Даниел се откъсна звук: причудлив полусмях, полуридание. Тя се обърна към него, с широко отворени очи. Изглеждаше уплашен, но и нещо повече – изглеждаше виновен.
Тя си спомни разговора, който бяха водили под чворестото прасковено дърво в „Меч и Кръст“, първия път, когато й беше разказал за нейните прераждания. Спомни си как седеше с него на плажа в Мендосино, когато той говореше за мястото си в небесата преди нейната поява. Колко мъчително беше да го накара да заговори открито за онези ранни дни. Все още имаше чувството, че има още. Трябваше да има още.
Скърцането на тетивата рязко върна вниманието й обратно към прокуденика, който опъваше назад сребърната стрела. Сега тя беше насочена към Майлс.
– Стига приказки – каза прокуденикът. – Ще избивам приятелите ти един по един, докато ми се предадеш.
Дворът беше студен и тъмен, бараката зад гърба й беше разбита на трески, бодливи и истински, но всичко й се струваше като сън. В ума си Лус видя ярка примигваща светлина, шеметно въртящи се цветове, и вихрени, сякаш монтирани кадри от различните си животи, мяркащи се бързо пред очите й – майка й и баща й, и Андрю. Родителите, които беше видяла в Маунт Шаста. Вера, пързаляща се с кънки по замръзналото езеро. Момичето, което бе била някога, плуващо под водопада в жълт цял бански с връзки на врата. Други градове, домове и моменти, които все още не можеше да разпознае. Лицето на Даниел от хиляда различни ъгли, под хиляда различни светлини. И непрестанно повтарящи се ярки пламъци.
После примигна и се озова обратно в двора. Прокудениците се приближаваха, скупчваха се и шепнеха на Фил. Той непрекъснато ги отпращаше назад с махване на ръка, възбуден, опитвайки се да се съсредоточи върху Лус. Всички бяха напрегнати.
Тя видя Майлс да се взира в нея. Сигурно беше ужасен. Но не, не ужасен. Фиксираше я с поглед, толкова напрегнато, че погледът му сякаш вибрираше в самата й сърцевина. Лус усети замайване и зрението й се замъгли. Това, което последва, бе непознато усещане как повдигат нещо от нея. Все едно свалиха обвивка от кожата й.
И тя чу гласа си да изрича:
– Не стреляйте. Предавам се.
Само че той беше отекващ и безплътен, и Лус всъщност не беше изрекла думите. Проследи с поглед посоката на звука, и тялото й се вцепени при гледката, която видя.
Друга Лус, застанала зад прокуденика, потупвайки го по рамото.
Но това не беше мигновено зърната гледка от предишен живот. Това беше тя, в оръфаните си черни джинси и карираната риза с липсващото копче. С подстриганата и прясно боядисана черна коса. С лешниковите очи, които гледаха предизвикателно прокуденика. С пламтенето на същата тази нейна душа, което той можеше да види ясно. И което беше ясно видимо и за останалите ангели. Това бе неин огледален образ. Това беше...
Дело на Майлс.