Неговата дарба. Той беше разделил Лус във втора нейна същност, точно както й беше казал, че може да прави, още първия й ден в „Шорлайн“. Казват, че е лесно да го направиш с хората, които, един вид, обичаш, бе казал той.
Той я обичаше.
Не можеше да мисли за това точно сега. Докато очите на всички бяха сведени към отражението, истинската Лус се оттегли две стъпки назад и се скри в бараката.
– Какво става? – излая Кам към Даниел.
– Не знам! – прошепна дрезгаво Даниел.
Изглежда, единствено Шелби разбра.
– Той го направи – промърмори тя под нос.
Прокуденикът извъртя лъка си, за да се прицели в тази нова Лус. Сякаш не вярваше съвсем в победата.
– Да го направим – чу Лус собствения си глас да казва насред двора. – Не мога да остана тук с тях. Твърде много тайни. Твърде много лъжи.
Част от нея наистина смяташе така. Че не може да продължава по този начин. Че нещо трябва да се промени.
– Ще дойдеш с мен и ще се присъединиш към братята и сестрите ми? – попита прокуденикът: в гласа му прозвуча надежда. От очите му й се гадеше. Той протегна призрачно бялата си ръка.
– Да – отвърна отражението на гласа на Лус.
– Лус, не. – Даниел си пое дъх през зъби. – Не можеш.
Сега останалите прокуденици вдигнаха лъковете си към Даниел, Кам и останалите, за да не се месят.
Огледалният образ на Лус пристъпи напред. Плъзна ръка в тази на Фил.
– Да, мога.
Чудовищният прокуденик я обгърна като в люлка в скованите си бели ръце. Разнесе се силно плющене на мръсни криле. Облак застояла прах се надигна бурно от земята. В бараката, Лус затаи дъх.
Чу Даниел да ахва, когато огледалният образ на Лус и прокуденикът се извисиха и излетяха от задния двор. Останалите имаха зашеметени и невярващи изражения. С изключение на Шелби и Майлс.
– Какво, по дяволите, се случи току–що? – попита Ариана. – Тя наистина ли...
– Не! – извика Даниел. – Не, не, не!
Сърцето на Лус я заболя, когато той заскуба коси, завъртя се в кръг и остави крилете си да се разперят изведнъж в пълния си размах.
Веднага, групата останали прокуденици разпериха собствените си мръсни кафяви криле и литнаха. Крилете им бяха толкова тънки, че трябваше да удрят ожесточено само за да се задържат във въздуха. Настигаха Фил. Опитваха се да образуват щит около него, за да може да отведе Лус на мястото, на което беше намислил – където и да беше то.
Но Кам беше по–бърз. Прокудениците бяха вероятно на двайсет фута във въздуха, когато Лус чу как една последна стрела излита от лъка си.
Стрелата на Кам не беше предназначена за Фил. А за Лус.
И той се бе прицелил идеално.
Лус застина, когато огледалното й отражение изчезна в огромно петно бяла светлина. В небето, опърпаните криле на Фил потръпнаха и се разтвориха. Празни. Ужасен рев се откъсна от устата му. Той започна да се спуска обратно към Кам, последван от своята армия от прокуденици. Но после спря насред пътя. Сякаш беше осъзнал, че вече няма причина да се връща.
– Значи се започва отново – провикна се той надолу към Кам. Към всички тях. – Можеше да приключи мирно. Но тази нощ ти създаде нова група от безсмъртни врагове. Следващия път няма да преговаряме.
После прокудениците изчезнаха в нощта.
Обратно в двора, Даниел връхлетя върху Кам, запращайки го на земята.
– Какво ти става? – изкрещя той: юмруците му отчаяно заудряха лицето на Кам. – Как можа?
Кам напрегна сили да го спре. Претърколиха се един върху друг на тревата.
– Това беше по–добър край за нея, Даниел.
Даниел кипеше от гняв, нападаше Кам, блъскаше главата му в прахта. Очите на Даниел пламтяха.
– Ще те убия!
– Знаеш, че съм прав! – изкрещя Кам, без изобщо да отвръща на ударите.
Даниел замръзна. Затвори очи.
– Вече нищо не знам. – Гласът му беше накъсан. Досега беше сграбчил Кам за ревера, но сега просто се отпусна на земята, заравяйки лице в тревата.
Лус искаше да отиде при него. Да се хвърли върху него и да му каже, че всичко ще бъде наред.
Само че не беше.
Онова, което беше видяла тази вечер, бе прекалено. Призля й, докато гледаше себе си – огледалния образ, който Майлс беше създал – да умира от звездната стрела.
Майлс й беше спасил живота. Лус не можеше да се съвземе от тази мисъл.
А останалите мислеха, че Кам е сложил край на живота й.
Главата й се замая, когато пристъпи напред от сенките на бараката, с намерението да каже на останалите да не се тревожат, да им каже, че е още жива. Но после долови присъствието на нещо друго.
На прага потрепваше вестител. Лус излезе от бараката и се приближи към него.
Бавно, той се откъсна от една сянка, хвърляна от луната. Плъзна се по тревата към нея в продължение на няколко стъпки, обирайки мръсен слой прах, останал от битката. Когато се приближи до Лус, потръпна и се издигна покрай тялото й, докато закръжи мрачно над главата й.