Тя затвори очи и почувства как вдига ръка да го посрещне. Тъмнината се отпусна на дланта й. Издаде студен цвъртящ звук.
– Какво е това? – Даниел рязко завъртя глава, когато чу шума. Надигна се от земята. – Лус!
Тя не помръдна, когато останалите ахнаха, щом я видяха застанала пред бараката. Не искаше да надзърта във вестител. Беше видяла достатъчно за една нощ. Дори не знаеше защо прави това...
Докато не разбра. Не търсеше видение, търсеше изход. Нещо, достатъчно далечно, до което да пристъпи през вестителя. Отдавна не беше имала на разположение и един миг, в който да мисли сама. Това, което й бе нужно, беше да си отдъхне. От всичко.
– Време е за тръгване – прошепна тя.
Вратата, оформена от сянка, която се появи пред нея, не беше съвършена – беше назъбена по краищата и вонеше на канални нечистотии. Но въпреки това Лус потупа повърхността й.
– Не знаеш какво правиш, Лус! – Гласът на Роланд стигна до нея почти на прага. Това може да те отведе къде ли не!
Даниел се бе изправил на крака, подтичваше към нея.
– Какво правиш? – Тя долови дълбокото облекчение в гласа му, че е още жива, и неподправената паника, че може да работи с вестителя. Нервността му само я подтикна.
Искаше й се да погледне назад, за да се извини на Кали, да благодари на Майлс за онова, което беше направил, да каже на Ариана и Габ да не се тревожат така, както знаеше, че и без друго ще се разтревожат, да остави съобщение за родителите си. Да каже на Даниел да не я следва; че трябва да направи това заради себе си. Но шансът й да се освободи изтичаше. Затова тя пристъпи напред и се провикна през рамо към Роланд:
– Предполагам, че просто ще трябва да го разбера.
С крайчето на окото си видя Даниел да се втурва към нея. Сякаш досега не беше вярвал, че тя ще го направи.
Лус почувства думите да се надигат в гърлото й. Обичам те. Обичаше го. Обичаше го завинаги. Но ако тя и Даниел наистина имаха дяла вечност, любовта им можеше да почака, докато тя проумееше няколко важни неща за себе си. За животите си и за живота, който имаше пред себе си. Тази вечер имаше време единствено да помаха за довиждане, да си поеме дълбоко дъх и да скочи в тъмната сянка.
В тъмнината.
В миналото си.
Епилог
Хаос
– Какво се случи току–що?
– Къде отиде тя?
– Кой я е научил как да прави това?
Трескавите гласове в задния двор звучаха треперливо и далечно на Даниел. Знаеше, че другите паднали ангели спорят, търсейки вестители в сенките на двора. Даниел бе като остров, изолиран от всичко, освен собствената си агония.
Беше я предал. Беше се провалил.
Как беше възможно? От седмици се докарваше до изтощение, с единствената цел да я опази до момента, в който вече не можеше да й предложи закрила. Сега този момент беше безвъзвратно отминал – а с него и Лус.
Можеше да й се случи всичко. И можеше да е къде ли не. Никога не се беше чувствал толкова кух и засрамен.
– Защо не можем просто да намерим вестителя, през който е пристъпила, да го съберем отново и да я последваме?
Момчето–нефилим. Майлс. Той беше на колене, разгръщайки тревата с пръсти. Като пълен глупак.
– Принципът им на действие не е такъв – озъби му се Даниел. – Когато пристъпиш във времето, вземаш вестителя със себе си. Именно затова никога не се прави такова нещо, освен ако...
Кам погледна Майлс, почти съжалително:
– Моля те, кажи ми, че Лус знае повече за пътуванията с вестители, отколкото ти.
– Млъквай – каза Шелби, като застана закрилнически над Майлс. – Ако той не беше хвърлил отражението на Лус, Фил щеше да я отведе.
Шелби изглеждаше предпазлива и изплашена, не на място сред падналите ангели. Преди години бе изпитвала увлечение по Даниел – на което той никога не беше откликнал, разбира се. Но до тази вечер, той винаги бе имал благосклонно отношение към нея. Сега тя беше само пречка на пътя му.
– Ти сам каза, че ще е по–добре Лус да е мъртва, отколкото с прокудениците – каза тя, все още защитавайки Майлс.
– Прокудениците, които ти почти покани тук. – Ариана се намеси без покана в разговора, обръщайки се към Шелби, чието лице почервеня.
– Защо би предположила, че едно дете–нефилим може да разпознае прокуденика? – предизвикателно се обърна Моли към Ариана. – Ти беше в онова училище. Ти трябваше да си забелязала нещо.
– Всички: Тишина. – Даниел не можеше да мисли ясно. Дворът беше претъпкан с ангели, но в отсъствието на Лус се създаваше усещането, че е напълно празен.