На Даниел му бе почти непоносимо да погледне който и да е друг. Шелби – задето беше влязла право в заложения от прокуденика елементарен капан. Майлс – задето мислеше, че има някакъв дял в бъдещето на Лус. Кам – заради онова, което се беше опитал да направи...
О, онзи момент, когато Даниел помисли, че я е изгубил, убита от звездната стрела на Кам! Беше му се сторило, че крилете му са твърде тежки, за да ги повдигне. По–студени от смъртта. В онзи миг бе изоставил всяка надежда.
Но това бе само зрителна измама. Хвърлено отражение, нищо особено при нормални обстоятелства, но тази вечер – последното, което Даниел беше очаквал. Беше му причинило ужасен шок. Който едва не го беше убил. До радостта от нейното възкресение.
Все още имаше надежда.
Стига да можеше да я намери.
Беше останал зашеметен, докато гледаше как Лус отваря сянката. Изпълнен с благоговение и впечатлен и болезнено привлечен към нея – но повече от всичко това – зашеметен. Колко пъти го бе правила преди, без той дори да узнае?
– Какво мислиш? – попита Кам, като се приближи до него. Крилете им се привличаха взаимно – онази стара магнетична сила – и Даниел беше прекалено изтощен, за да се отдръпне.
– Тръгвам след нея – каза той.
– Добър план. – Кам се усмихна подигравателно. – Просто „тръгваш след нея“. Някъде във времето и пространството през няколкото хиляди години. За какво ще ти трябва някаква си стратегия?
От сарказма му Даниел изпита желание да го нападне втори път.
– Не те моля за помощ или за съвет, Кам.
В двора останаха само две звездни стрели: онази, която беше взел от прокуденика, когото Моли беше убила, и онази, която Кам беше намерил на плажа в началото на примирието. Щеше да има хубава симетрия, ако Кам и Даниел враждуваха точно сега – два лъка, две стрели, двама безсмъртни врагове.
Но не. Все още не. Трябваше да елиминират твърде много други, преди да могат отново да се нахвърлят един върху друг.
– Това, което Кам иска да каже – Роланд застана между тях, като говореше на Даниел с нисък глас, – е че това може да изисква малко съвместно усилие. Виждал съм как тези деца се хвърлят във вестителите. Тя не знае какво прави, Даниел Много бързо ще загази.
– Знам.
– Не е признак на слабост да ни позволиш да помогнем – каза Роланд.
– Аз мога да помогна – обади се Шелби. Досега си беше шепнала с Майлс. – Мисля, че май знам къде е тя.
– Ти? – попита Даниел. – Ти помогна достатъчно. И двамата помогнахте достатъчно.
– Даниел...
– Познавам Лус по–добре от всеки на света. – Даниел се извърна от всички тях, към тъмното, празно пространство на двора, където тя беше пристъпила. – Далеч по–добре, отколкото някой от вас някога ще я познава. Не ми трябва помощта ви.
– Ти познаваш миналото й – каза Шелби, като застана пред него, така че трябваше да я погледне. – Не знаеш през какво е минала през последните няколко седмици. Аз съм тази, която беше наблизо, докато тя надзърташе в миналите си животи. Аз съм онази, която видя лицето й, когато откри сестрата, която е изгубила, когато ти си я целунал, и тя... – Шелби замълча, без да довърши изречението. – Знам, че всички ме мразите точно сега. Но се кълна в... О, в каквото там вярвате. Оттук нататък можете да ми имате доверие. На Майлс също. Искаме да помогнем. Ще помогнем. Моля те. – Тя посегна да докосне Даниел. – Довери ни се.
Даниел грубо се отскубна от нея. Доверяването като действие винаги го беше карало да се чувства неловко. Онова, което имаше с Лус, беше непоклатимо. Никога не бе имало нужда да работят върху доверието. Тяхната любов просто съществуваше.
Но за цяла вечност, Даниел никога не беше успял да повярва в някой или нещо друго. И не искаше да започва сега.
Надолу по улицата изджафка куче. После отново, по–високо. По–близо.
Родителите на Лус, които се връщаха от разходката си.
В тъмния двор очите на Даниел намериха тези на Габ. Тя стоеше плътно до Кали, вероятно утешавайки я. Вече беше прибрала крилете си.
– Просто върви – каза му само с устни Габ в пустия, пълен с прах заден двор. Това, което имаше предвид, беше: Върви да я намериш. Тя щеше да се оправи с родителите на Лус. Щеше да се погрижи Кали да се прибере у дома. Щеше да се погрижи за всичко, за да може Даниел да се заеме с онова, което имаше значение. Ние ще те намерим и ще ти помогнем възможно най–скоро.
Луната изплува иззад мъглив облак. Сянката на Даниел се удължи на тревата в краката му. Той я проследи как набъбва леко, после започна да придърпва вестителя в нея. Когато хладната, влажна тъмнина го докосна леко, Даниел осъзна, че не беше пристъпвал през времето от цяла вечност. Обикновено не беше в стила му да поглежда назад.