– Забравих да сложа в багажа моята.
Несъмнено блясъкът на славата ти те е оставил сляпа за дребните житейски нужди – отвърна Шелби, но взе тубата и я протегна към Лус.
Десетина секунди миха мълчаливо зъбите си, докато накрая Лус не издържа. Изплю пяната от устата си.
– Шелби?
С глава в коритото на порцелановата мивка, Шелби се изплю и каза:
– Какво?
Вместо да зададе някой от въпросите, които пробягваха из ума й преди минута, Лус попита, за своя изненада:
– Какво говорех насън?
Това беше първата сутрин от поне месец на ярки, сложни, населени с образа на Даниел сънища, в която Лус се беше събудила, без да е в състояние да си спомни нищичко от съня си.
Нищо. Нито едно докосване на ангелско крило. Нито една целувка от устните му.
Лус се загледа в сърдитото лице на Шелби в огледалото. Имаше нужда това момиче да й помогне да раздвижи паметта си. Трябва да беше сънувала Даниел. Ако не беше... какво можеше да означава това?
– Знам ли – рече накрая Шелби. – Говореше приглушено и нищо не ти се разбираше. Другия път се опитай да говориш по–ясно. – Тя излезе от банята и нахлузи чифт оранжеви джапанки.
– Време е за закуска. Идваш ли, или напротив?
Лус излезе забързано от банята.
– Какво да облека? – Още беше по пижама. Снощи Франческа не беше казала нищо за специални изисквания относно облеклото. Но пък беше пропуснала и да спомене ситуацията със съквартирантката.
Шелби сви рамене:
– Аз какво съм – да не съм ти модната полиция? Което ще ти отнеме най–малко време. Гладна съм.
Лус припряно се вмъкна в чифт прилепнали джинси и черен пуловер, загръщащ се около тялото. Щеше й се да отдели още няколко минути за вида си в първия си училищен ден, но просто си грабна раницата и последва Шелби навън през вратата.
На дневна светлина коридорът на спалното помещение беше различен. Накъдето и да погледнеше, имаше светли, огромни прозорци с изгледи към океана, или вградени книжни лавици, претъпкани до пръсване с дебели, пъстри книги с твърди корици. Всичко – подовете, стените, вдлъбнатите тавани и стръмните, виещи се стълбища – бе изработено от същото кленово дърво, от което бяха направени мебелите в стаята на Лус. Това би трябвало да придава на цялото място топло излъчване, като в хижа от дървени трупи, само дето вътрешното разположение на училището изглежда беше толкова заплетено и причудливо, колкото отегчително и праволинейно беше това на спалните помещения в „Меч и Кръст“. На всеки няколко крачки коридорът сякаш се разделяше на малки, водещи началото си от него, коридорчета, със спираловидни стълбища, които водеха по–навътре в мъждиво осветения лабиринт.
След две стълбища и нещо, което приличаше на тайна врата, Лус и Шелби пристъпиха през два френски прозореца с двойни стъкла, и излязоха на дневна светлина. Слънцето беше невероятно ярко, но въздухът беше достатъчно хладен, че Лус да се радва, задето беше облякла пуловер. Мирисът напомняше за океана, но не точно за вкъщи. Не толкова солен, по–варовит, отколкото брегът на Източното крайбрежие.
– Закуската се сервира на терасата. – Шелби посочи към широк, просторен зелен земен участък. От три страни ливадата граничеше с гъсти туфи от сини хортензии, а от четвъртата – със стръмния склон, който се спускаше право в морето. На Лус й беше трудно да повярва колко прекрасно бе разположението на училището. Не можеше да си представи, че ще е в състояние да остане вътре достатъчно дълго, че да изкара един учебен час.
Когато наближиха терасата, Лус видя друга сграда – дълга, правоъгълна постройка с дървен покрив и стъкла на прозорците, обагрени по краищата във весел жълт цвят. Голяма издялана на ръка табела висеше над входа: „СТОЛОВА“ – пишеше с кавички, сякаш се опитваше да звучи иронично. Определено бе най–хубавата столова, която Лус беше виждала.
Терасата беше пълна с боядисани в бяло метални градински мебели, и със стотина от най–небрежно и безгрижно изглеждащите ученици, които Лус беше виждала. Повечето си бяха изритали обувките, бяха облегнали крака на масите, докато поминаха изискани ястия за закуска. Яйца по бенедиктински, белгийски вафли с плодове отгоре, порции разкошен на вид, многопластов, обсипан с късчета спанак киш. Деца четяха вестници, бъбреха по клетъчни телефони, играеха крокет на ливадата. В „Доувър“ Лус се беше нагледала на богати деца, но богатите деца на Източното крайбрежие бяха измъчени и противни, а не загорели от слънцето и безгрижни. Цялата сцена притчите повече на първия ден на лятото, отколкото на ранен ноемврийски вторник. Всичко беше толкова приятно, че беше почти трудно да изпитва неприязън към самодоволните изражения върху лицата на тези деца. Почти.