Лус се опита да си представи Ариана тук – какво щеше да си помисли тя за Шелби или за тази закуска край океана, как вероятно нямаше да се сети на какво да се присмее отначало. На Лус й се прииска да можеше да се обърне към Ариана сега. Щеше да е хубаво да може да се засмее.
Като се оглеждаше наоколо, случайно улови погледите на тима ученици. Хубаво момиче с маслинена кожа, рокля на точки. и зелен шал, завързан в лъскавата й черна коса. Рижо момче с широки рамене, енергично борещо се с огромна купчина палачинки.
Инстинктивната реакция на Лус бе да извърне глава веднага щом очите им се срещнаха – винаги най–сигурният начин за действие в „Меч и Кръст“. Но... нито едно от тези деца не я гледаше гневно. Най-изненадващото в „Шорлайн“ не беше кристално ясната слънчева светлина или приятната тераса, където се сервираше закуската, или пък аурата, загатваща за купища пари, която витаеше над всички. А това, че всички ученици тук се усмихваха.
Е, повечето от тях се усмихваха. Когато Шелби и Лус стигнаха до една свободна маса, Шелби вдигна малка табелка и я метна на земята. Лус се наведе настрани и видя изписаната отгоре дума „ЗАПАЗЕНА“, точно когато едно хлапе на тяхната възраст в пълен костюм на келнер, с фрак и черна папийонка, се приближи до тях със сребърен поднос.
– Ъм, тази маса е за... – подхвана той, и гласът му пресекна без време.
– Кафе, без сметана и захар – каза Шелби, после рязко попита Лус: — Ти какво искаш?
– Ъъ, същото – каза Лус, почувствала се неловко, че й прислужват. – Може би малко мляко.
– Стипендианти. Трябва да се претрепват от работа, за да се справят. – Шелби завъртя очи към Лус, когато келнерът хукна да им донесе кафетата. Вдигна оставения в средата на масата „Сан Франциско Кроникъл“ и с прозявка разгъна първата страница.
Точно тогава на Лус вече й втръсна.
– Хей. – Тя бутна ръката на Шелби надолу, за да вижда лицето й зад вестника. Гъстите вежди на Шелби се повдигнаха изненадано. – Аз бях стипендиантка – каза й Лус. – Не в последното ми училище, а в училището преди това...
Шелби сви рамене и отблъсна ръката на Лус.
– Трябва ли да съм впечатлена и от тази част от автобиографията ти?
Лус тъкмо се канеше да попита какво беше чула Шелби за нея, когато почувства една топла ръка върху рамото си.
Франческа, учителката, която беше посрещнала Лус на вратата снощи, беше свела лице към нея и й се усмихваше. Беше висока, с властна осанка, и излъчваше стил, постигнат сякаш без никакво усилие. Меката й руса коса беше спретнато отметната на една страна. Устните й бяха блестящо розови. Носеше черна рокля плътно по тялото, ушита така, че да държи хладно, със син колан и отворени отпред обувки с тънки остри токчета в тон с нея. Това беше тоалет, който би накарал всеки да се почувства размъкнат в сравнение с нея. На Лус й се прииска поне да си беше сложила спирала на очите. И може би да не беше обувала изкаляните си маратонки.
– О, хубаво, двете сте се свързали. – Франческа се усмихна. – Знаех си, че бързо ще сте сприятелите!
Шелби замълча, но изшумоля с вестника си. Лус само се прокашля.
– Мисля, ще откриеш, че е много лесно да се приспособиш към „Шорлайн“, Лус. Така е замислено. Повечето от надарените ни ученици се вписват тук без усилие. – Надарени? – О, разбира се, можеш да се обръщаш към мен с всякакви въпроси. Или просто да разчиташ на Шелби.
За пръв път през цялата сутрин, Шелби се засмя. Смехът й беше дрезгав, пресипнал звук, кискане, каквото Лус би очаквала от старец, от заклет пушач, а не от тийнейджърка, запалена по йогата.
Лус почувства как лицето й се присви в намръщена гримаса. Последното, което искаше, беше „да се вписва без усилие“ в „Шорлайн“. Мястото й не беше сред куп разглезени надарени хлапета на скалист бряг с изглед към океана. Мястото й бе при истинските хора, хора, които имаха души вместо ракети за скуош, които знаеха какъв е животът. Мястото й беше при Даниел. Все още нямаше представа какво прави тук, освен че се крие от някого за кратко, докато Даниел се погрижи за своята... война. След това щеше да я отведе обратно у дома. Или нещо такова.
– Е, ще ви видя и двете в час. Приятна закуска! – подвикна Франческа през рамо, докато се отдалечаваше плавно. – Опитайте киша! – Тя помаха с ръка, давайки знак на сервитьора да донесе на всяко от момичетата по една чиния.
След като тя си отиде, Шелби отпи голяма шумна глътка от кафето си и избърса уста с опакото на дланта си.
– Ъм, Шелби...
– Някога да си чувала за спокойно хранене?