Лус тръшна чашата си с кафе обратно в чинийката и нетърпеливо зачака нервният сервитьор да остави на масата чиниите им с киш и да изчезне отново. Част от нея искаше да си намери друга маса. Навсякъде около нея се носеше жуженето на весели разговори. А ако не можеше да се присъедини към някой от тях, дори да седи сама щеше да е по-добре от това. Но беше объркана от онова, което беше казала Франческа. Защо трябваше да се опитва да представи Шелби като страхотна съквартирантка, когато беше ясно, че това момиче е безкрайно враждебно настроено? Лус запремята една хапка киш из устата си, знаейки, че няма да е в състояние да яде, докато не проговореше.
– Добре, знам, че съм нова тук, и по някаква причина това те дразни. Предполагам, че преди мен си имала единична стая, не знам.
Шелби свали вестника точно под очите си. Повдигна едната си огромна вежда.
– Но аз не съм толкова лоша. Така че какво, ако имам няколко въпроса? Извинявай, че не идвам в това училище, посветена в знанието какви, по дяволите, са тези нефили...
– Нефилими.
– Каквото и да е. Не ме е грижа. Нямам интерес да те превръщам в свой враг – което значи, че част от това – каза Лус, като посочи към пространството между двете – идва от теб. Така че, във всеки случай, какъв ти е проблемът?
Крайчецът на устната на Шелби се присви. Тя сгъна и остави вестника, и се облегна назад в стола си.
– Би трябвало да те е грижа за нефилимите. Ние ще сме ти съученици. – Тя рязко протегна ръка, като помаха с нея към терасата. – Погледни към красивите, привилегировани ученици на училището „Шорлайн“. Половината от тези глупаци няма да видиш никога вече, освен като обект на нашите груби шеги.
– Нашите ли?
–Да, ти си в „програмата за почетни ученици“ с нефилимите. Но не се тревожи: в случай, че не си достатъчно умна – Лус изсумтя презрително, – тази постановка с „надарените“ е просто прикритие, място, където да скрият нефилимите, без някой да стане твърде подозрителен. Всъщност, единственият, който някога е хранил подозрения, е Бийкър Брейди.
– Кой е Бийкър Брейди? – попита Лус, като се наведе към нея, за да не се налага да крещи, за да надвика грубия монотонен шум на вълните, разбиващи се на брега отдолу.
– Онзи първокласен глупак през две маси от нас. – Шелби кимна към бузесто хлапе, облечено в шотландско каре, което току–що беше разляло кисело мляко върху огромен учебник. – На родителите му им е адски неприятен фактът, че той така и не беше приет в почетните занятия. Всеки семестър подемат кампания. Той носи резултати от „Менса“, резултати от научни състезания, имена на прочути нобелисти, които е впечатлил, всякакви такива неща. И всеки семестър Франческа трябва да измисля някакъв пълен с глупости невъзможен за решаване тест, за да не го допусне в програмата. – Тя изсумтя. – Например: „Хей, Бийкър, подреди това кубче на Рубик за по–малко от трийсет секунди“. – Шелби цъкна с език върху зъбите си. – Само него глупакът се справи с това.
– Но ако това е прикритие – попита Лус, на която й стана някак мъчно за Бийкър, – прикритие за какво?
– Хора като мен. Аз съм нефилим. Н–Е–Ф–И–Л–И–М. Това означава каквото и да е създание с нещо ангелско в произхода. Смъртни, безсмъртни, пътешественици между вечностите. Опитваме се да не проявяваме дискриминация.
– Не трябва ли единственото число да бъде, нали се сещаш, Нефил, както херувим от херувими, и серафим от серафими?
Шелби се намръщи:
– Сериозно? Ти би ли искала да те наричат нефил? Звучи като торба, в която мъкнеш позора си. Не, благодаря. Думата е „нефилим“, независимо за колко от нас говориш.
Значи Шелби наистина беше някакъв ангел. Странно. Нито изглеждаше, нито се държеше подобаващо за тази роля. Не беше внушителна и бляскава като Даниел, Кам или Франческа. Не притежаваше магнетизма на някого като Роланд или Ариана. Просто изглеждаше някак груба и раздразнителна.
– Значи това е един вид подготвително училище за ангели – каза Лус. – Но за какво? Ходите ли в колеж за ангели след това?
– Зависи от какво има нужда светът. Много деца си вземат една свободна година и отиват в Корпуса на нефилимите. Имаш възможност да пътуваш, да изкараш флирт с някой чужденец, и тъй нататък. Но това е във времена на, нали се сещаш, относителен мир. Точно сега, ами...
– Точно сега какво?
– Както и да е. – Шелби имаше вид, сякаш предъвкваше думата. – Просто зависи от това, кой си. Всеки тук притежава, нали разбираш, различна степен на сила – продължи тя, сякаш прочела мислите на Лус. – Подвижна скала, която зависи от родословното ти дърво. В твоя случай обаче...