– Но в някои животи могат. – Джасмин поправи Доун, после намигна дяволито на Лус, която почти не можеше да помръдне от шока, че чува всичко това.
– Невъзможно! – Доун махна пренебрежително с ръка. – Цялата работа е, че тя избухва в пламъци, когато... – Виждайки ужасеното изражение на Лус, Доун трепна. – Съжалявам. Не е каквото искаш да чуеш.
Джасмин се прокашля и се наведе към тях:
– По–голямата ми сестра ми разправяше онази история от миналото ти, която, кълна се, би...
– Оооо! – Доун хвана Лус под ръка, сякаш това познание – познание, до което Лус нямаше достъп – я правеше по–желана приятелка. Това беше влудяващо. Лус беше ужасно объркана. И, добре де, малко развълнувана. И напълно несигурна дали нещо от това беше вярно. Едно беше сигурно: внезапно Лус бе станала, един вид... прочута. Но усещането беше странно. Сякаш беше едно от онези безименни глуповати хубавици до привлекателния, сексапилен прочут артист на някоя папарашка снимка.
– Ей, хора! – Джасмин сочеше с преувеличена уплаха към часовника на телефона си. – Адски сме закъснели! Трябва бързо да тичаме в час.
Лус направи гримаса, като грабна бързо раницата си. Нямаше представа какъв час има най–напред, или къде, или как да приема ентусиазма на Джасмин и Доун. Не беше виждала такива широки, развълнувани усмивки, откакто – е, всъщност, май никога.
– Някоя от вас знае ли как да разбера къде е първият ми час? Мисля, че нямам програма.
– Естествено – каза Доун. – Върви с нас. Всички сме заедно. През цялото време. Много е забавно.
Двете момичета тръгнаха с Лус, по едно от двете й страни, и я поведоха на лъкатушеща обиколка между масите на другите деца, които довършваха закуската си. Макар да бяха толкова „адски закъснели“, Джасмин и Доун вървяха почти флегматично през прясно окосената трева.
Лус си помисли да попита тези момичета каква беше работата с Шелби, но не искаше да започва да изглежда като клюкарка. Освен това тези момичета изглеждаха мили и така нататък, но Лус не смяташе, че има нужда да си намира нови най–добри приятелки. Непрекъснато трябваше да си напомня: Това беше само временно.
Временно, но въпреки това зашеметяващо красиво. Трите вървяха по пътеката с хортензиите, която се виеше около столовата. Доун бъбреше за нещо, но Лус не можеше да откъсне очи от драматично изглеждащия ръб на скалистия бряг, от гледката колко рязко се спускаше теренът на стотици футове към искрящия океан. Вълните се носеха бавно към малката ивица жълто–кафяв плаж в подножието на зъбера почти толкова небрежно, колкото учениците от „Шорлайн“ бавно отиваха в час.
– Пристигнахме – каза Джасмин.
Внушително двуетажно бунгало с триъгълна форма се издигаше самотно в края на пътеката. Беше построено насред няколко хвърлящи сянка червени дървета, така че стръмният му, триъгълен покрив и обширната открита морава пред него бяха покрити с килим от нападали иглички. Имаше приятна затревена ивица с няколко маси за пикник. Главната атракция обаче беше самото бунгало: Повече от половината от него имаше вид, сякаш беше направена от стъкло, цялата в широки, леко затъмнени прозорци и отворени плъзгащи се врати. Като нещо, което сякаш бе проектирано от самия Франк Лойд Райт. Няколко ученици се изтягаха на издигаща се на второ ниво веранда, която гледаше към океана, а още няколко деца се изкачваха по двете еднакви стълбища, които се извиваха нагоре от пътеката.
– Добре дошла в обиталището на нефилимите – каза Джасмин.
– Тук ли имате занятия? – Лус остана със зяпнала уста. Приличаше повече на ваканционна вила, отколкото на училищна сграда.
До нея Доун изписка и стисна китката на Лус.
– Добро утро, Стивън! – провикна се Доун през моравата, като помаха на един по–възрастен мъж, застанал в подножието на стълбите. Той имаше слабо лице, елегантни правоъгълни крила, и гъста вълниста прошарена коса. – Просто изпадам във възторг, когато носи костюм от три части – прошепна тя.
– Добро утро, момичета. – Мъжът им се усмихна и помаха. Загледа се в Лус за достатъчно дълго, за да я накара да почувства лека нервност, но усмивката не слезе от лицето му.
– Ще се видим след малко – провикна се, и тръгна нагоре по стълбите.
– Стивън Филмор – прошепна Джасмин, като осведомяваше набързо Лус, докато се влачеха зад него нагоре по стълбите. – Наричан още С. Ф., наричан още Сребърната лисица. Той е един от учителите ни, и, да, Доун е истински, лудо, дълбоко влюбена в него. Макар че за него се говорят разни неща. Истинска безсрамница е.