– Но обичам и Франческа. – Доун шляпна Джасмин, след и се обърна към Лус: тъмните й очи се усмихваха. – Предизвиквам те да не се поддаваш на изкушението да си паднеш но тях като двойка.
– Чакай малко. – Лус спря. – Сребърната лисица и Франческа са ни учители? И се обръщате към тях на малко име? И са заедно? Кой какво преподава?
– Наричаме целия сутрешен блок от часове „хуманитарни науки“ – каза Джасмин, – макар че ангелология би било по–уместно. Франки и Стивън го преподават заедно. Част от споразумението тук, един вид „ин“ и „ян“. Нали знаеш, така че никой от учениците да не се... отклонява.
Лус прехапа устна. Бяха стигнали най–горния край на стълбите и стояха в тълпа от ученици на верандата. Всички останали започваха да минават бавно през плъзгащите се остъклени врати.
– Какво имаш предвид с това „да се отклонява“?
– И двамата са паднали, разбира се, но са избрали различни страни. Тя е ангел, а той е по–скоро демон. – Доун говореше равнодушно, сякаш обсъждаше разликите между замразените кисели млека с различни вкусове. Когато видя как Лус ококори очи, добави: – Не че може да се оженят или нещо такова – макар че това би била най–невероятната сватба на всички времена. Те просто, един вид... живеят в грях.
– Преподавателят ни по хуманитарни науки е демон? – попита Лус. – И това е в реда на нещата?
Доун и Джасмин се спогледаха и се подсмихнаха.
– Съвсем в реда на нещата – каза Доун. – Ще си промениш мнението за Стивън. Хайде, трябва да вървим.
Следвайки потока на останалите деца, Лус влезе в стаята. Беше просторна и имаше три ниски подиума, с чинове върху тях, от които се слизаше надолу до две дълги маси. По–голямата част от светлината влизаше през прозорци на покрива. Естественото осветление и високите тавани правеха стаята да изглежда още по–голяма, отколкото беше в действителност. Океански бриз повяваше през отворените врати и поддържаше въздуха приятен и свеж. Беше невероятно различно от „Меч и Кръст“. Лус си помисли, че почти можеше да хареса „Шорлайн“, ако не беше фактът, че цялата причина да е тук – най–важният човек в живота й – отсъстваше. Запита се дали Даниел си мислеше за нея. Дали и тя му липсваше така, както той – на нея?
Лус си избра чин близо до прозорците, между Джасмин и едно миловидно момче, от тези благоприлично изглеждащи, стеснителни момчета, които с радост би представила на семейството си: носеше отрязани до коленете панталони, шапка с емблемата на „Доджърс“, и тъмносин суичър. Няколко момичета стояха скупчени близо до вратата на тоалетната. Едно от тях имаше къдрава коса и непретенциозни лилави очила. Когато видя момичето в профил, Лус едва не изхвърча като стрела от мястото си.
Пен.
Но когато момичето се обърна към Лус, лицето му беше малко по–квадратно, а дрехите – малко по–впити, смехът – малко по–силен, и Лус почти почувства как сърцето й повехна. Разбира се, че не беше Пен. Нямаше и да бъде – никога вече.
Лус усещаше как другите деца хвърлят погледи към нея – някои направо се блещеха. Единствената, която не го правеше, беше Шелби, която й кимна за поздрав.
Класът не беше голям – само двайсет чина, подредени върху подиумите, с лице към двете дълги махагонови, маси отпред. Зад масите имаше две бели дъски за писане с маркер. По две книжни лавици от двете страни. Две метални кошчета за отпадъци. Две настолни лампи. Два лаптопа, по един на всяка маса. И двамата учители, Стивън и Франческа, сгушени близо но предния край на стаята, които си шепнеха.
В едно движение, което Лус не очакваше, те също се обърнаха и се взряха в нея, после плавно се приближиха до масите. Франческа седна върху едната: единият й крак беше подвит под тялото, а едното от високите й токчета леко докосваше дървения под. Стивън се облегна на другата маса, отпори тежка червеникавокафява кожена папка, и опря химикалката си между устните. За човек на възраст определено изглеждаше добре, но на Лус почти й се искаше да не беше така. Напомняше й за Кам, и за това, колко измамлив можеше да бъде чарът на един демон.
Зачака останалите от класа да извадят учебници, каквито тя нямаше, да се впуснат в някаква задача за четене, от която тя щеше да е изостанала, за да може да се предаде на чувството за объркване, и просто да потъне в блянове за Даниел.
Но нищо от това не се случи. А повечето деца все още хвърляха крадешком погледи към нея.
– Вече сигурно всички сте забелязали, че приветстваме сред пас нова ученичка. – Гласът на Франческа беше нисък и плътен като мед, като на джаз–певица.
Стивън се усмихна, при което се мярнаха блестящо бели зъби.