Като затягаше един от сложните си възли, Кам каза:
– Типично за Даниел. Винаги се отдръпва и ме оставя да върша мръсната работа.
– За какво говориш? Именно аз го довърших. – Даниел сведе поглед към мъртвеца, към острата, твърда и прилепнала сива коса, сплъстена върху пепелявото му чело, към грубите му възлести ръце и евтини гумени галоши, към тъмночервената разкъсана рана напряко през гърдите му. Гледката го накара отново да изстине от глава до пети. Ако убийството не бе необходимо, за да подсигури безопасността на Лус, да я спаси, Даниел никога повече нямаше да вдигне оръжие. Никога повече нямаше да води друга битка.
А нещо в убийството на този човек не му се струваше съвсем правилно. Всъщност, Даниел изпитваше смътно, тревожно чувство, че нещо издълбоко се е объркало.
– Довършването им е забавната част. – Кам върза въжето на клуп около гърдите на мъжа и го затегна под мишниците му. – Мръсната работа е да ги изпратим в морето.
Даниел все още стискаше в ръка окървавения клон. Кам се бе присмял на този избор, но за Даниел никога нямаше значение какво използва. Можеше да убива с всичко.
– Побързай – изръмжа той, отвратен от очевидното удоволствие, което Кам изпитваше от проливането на човешка кръв. – Губиш време. Настъпва отлив.
– И освен ако не направим това по моя начин, приливът утре ще изхвърли нашия Слейър1 право пак на брега. Твърде си импулсивен, Даниел, винаги си бил. Някога мислиш ли с повече от една стъпка напред?
Даниел скръсти ръце и се загледа отново към белите гребени на вълните. Туристически катамаран от кея на Сан Франциско се плъзгаше към тях. Някога видът на тази лодка можеше да върне прилив от спомени. Хиляди щастливи пътувания, които беше предприемал с Лус през моретата на хиляда животи. Но сега – сега, когато тя можеше да умре и да не се върне в този живот, когато всичко беше различно и нямаше да има повече прераждания – Даниел винаги твърде ясно си даваше сметка колко празна бе нейната памет. Това беше последният шанс. И за двамата. Всъщност, за всички. Затова важна беше паметта на Лус, не тази на Даниел, и щеше да се наложи толкова много шокиращи истини да бъдат внимателно изкарани на повърхността, ако смятаха тя да оцелее. От мисълта за това, какво трябваше да научи тя, цялото му тяло се напрегна.
Ако смяташе, че Даниел не мисли за следващата стъпка, Кам грешеше.
– Знаеш, че има само една причина да съм още тук – каза Даниел. – Трябва да поговорим за нея.
Кам се засмя:
– Аз говорех. – Със сумтене той вдигна на рамо подгизналия труп. Тъмносиният костюм на мъртвеца се набръчка около въжетата, които Кам беше завързал. Тежката котва опираше в окървавените му гърди.
– Този е малко жилест, нали? – попита Кам. – Почти съм обиден, че старейшините не изпратиха по-предизвикателен наемен убиец.
После – сякаш беше олимпийски състезател по тласкане на гюле – Кам сгъна колене, завъртя се около оста си три пъти, за да събере сили, и метна мъртвеца надалече през водата, на сто фута право във въздуха.
За няколко дълги секунди, трупът плаваше през залива. После тежестта на котвата го повлече надолу... надолу... и надолу. Той падна със силен плисък в дълбоката зеленикавосиня вода. И мигновено потъна и се изгуби от поглед.
Кам избърса ръце:
– Мисля, че току-що поставих рекорд.
Приличаха си в толкова много отношения. Но Кам беше нещо по-лошо – демон – и това го правеше способен на презрени постъпки, извършени без угризения. Угризенията съсипваха Даниел. А точно сега, беше допълнително съсипан от любов.
– Приемаш човешката смърт твърде леко – каза Даниел.
– Този тип си я заслужаваше – каза Кам. – Наистина ли не виждаш забавлението във всичко това?
Точно тогава Даниел тикна лицето си в неговото и процеди:
– За мен тя не е игра.
– И точно затова ще изгубиш.
Даниел сграбчи Кам за яката на стоманеносивия тренчкот. Замисли се дали да не го метне във водата точно както той току-що беше метнал хищника.
Покрай слънцето се носеше облак, сянката му затъмни лицата им.
– Спокойно – каза Кам, като отскубна със сила ръцете на Даниел. – Имаш много врагове, Даниел, но точно сега аз не съм един от тях. Помни примирието.
– Голямо примирие, няма що – каза Даниел. – Осемнайсет дни, в които други се опитват да я убият.
– Осемнайсет дни, в които ти и аз ще ги избием – поправи го Кам.
Традиция сред ангелите беше едно примирие да трае осемнайсет дни. В небесата, осемнайсет беше най-щастливото, най-божественото число: жизнеутвърждаващо съчетание от две седмици (архангелите и основните добродетели), балансирано с предупреждението на четиримата конници на Апокалипсиса. В някои от езиците на смъртните хора, числото осемнайсет бе започнало да олицетворява самия живот – макар че в този случай, за Лус то можеше също толкова лесно да значи смърт.