– Кажи ни, Лус, как ти харесва „Шорлайн“ до момента?
Цветът се отдръпна от лицето на Лус, когато чиновете на другите ученици издадоха стържещи звуци по пода. Те наистина се обръщаха по местата си, за да съсредоточат погледите си върху нея.
Почувства как сърцето й бие бясно, а дланите й овлажняват. Присви се в стола си: искаше й се да беше просто едно нормално хлапе в нормално училище у дома в обикновения Тъндърболт, Джорджия. На моменти през изминалите няколко дни й се беше искало никога да не бе виждала сянка, никога да не се беше замесвала в неприятностите, в края на които скъпи нейни приятели се оказваха мъртви, или да не се беше забърквала с Кам, или да не беше направила така, че за Даниел да е невъзможно да бъде близо до нея. Именно на това място обаче тревожният й, объркан ум спираше рязко: Как да бъде нормална и все пак да има Даниел? Който беше така безкрайно далече от нормалното. Бе невъзможно. Затова сега тя беше тук, опитвайки се да преглътне разочарованието.
– Предполагам, че все още свиквам с „Шорлайн“. – Гласът й потрепери издайнически, отеквайки от скосения таван. – Но досега ми се струва добре.
Стивън се засмя:
– Е, ние с Франческа си помислихме, за да ти помогнем да свикнеш с него, да превключим от обичайната за вторник сутрин изнасяна от някой ученик презентация...
От отсрещния край на стаята Шелби гръмко подвикна: „Да!“, и Лус забеляза, че на чина й имаше тесте картончета с бележки, а в краката й – голям плакат, на който пишеше: „ПРИВИДЕНИЯТА НЕ СА ТОЛКОВА ЛОШИ“. Значи Лус току–що я беше спасила от изнасяне на презентация. Това вероятно щеше да й донесе доста „червени точки“ по отношение на съжителството им.
– Това, което Стивън иска да каже – обади се Франческа – е, че ще играем на една игра, като начин за разтопяване на ледовете. – Тя се плъзна от масата и тръгна из стаята: токчетата й потракваха, докато раздаваше листове хартия на всички ученици.
Лус очакваше общия стон, който тези думи обикновено изтръгваха от една класна стая, пълна с тийнейджъри. Всички тези деца обаче изглеждаха толкова мили и добре приспособени. Всъщност просто щяха да се оставят на течението.
Когато положи листа върху чина на Лус, Франческа каза:
– Това би трябвало да ти даде представа кои са някои от съучениците ти, и към какви цели се стремим в този час.
Лус сведе поглед към листа. Върху страницата бяха разчертани редове, които я разделяха на двайсет графи. Във всяка графа бе изписана фраза. Беше играла тази игра преди, веднъж – на летен лагер в западна Джорджия като малка, и отново – няколко пъти по време на часовете в Доувър. Целта беше да обходиш стаята и да свържеш различен ученик с всяка фраза. Изпита най–вече облекчение: определено имаше и по–смущаващи начини за разтопяване на ледовете. Но когато погледна по–внимателно фразите – очаквайки нормални неща от рода на “Има домашен любимец костенурка“ или „Иска да скочи с парашут някой ден“ – беше леко обезкуражена да види неща като „говори повече от осемнайсет езика“ и „Посещавал е другия спят“.
Всеки миг щеше да стане болезнено очевидно, че Лус беше единственият не–нефилим в класа. Спомни си нервния сервитьор, който беше донесъл закуската на нея и на Шелби. Може би Лус щеше да се чувства по–удобно сред стипендиантите. Бийкър Брейди дори не знаеше, че се беше отървал на косъм от истинско изпитание.
– Ако няма въпроси – каза Стивън от предния край на стаята, – можете да започвате.
– Излезте навън, наслаждавайте се – добави Франческа. – Имате толкова време, колкото ви е необходимо.
Лус последва останалите ученици на верандата. Докато вървяха към перилата, Джасмин се наведе над рамото на Лус, като посочи с лакиран в зелено нокът към една от графите:
– Имам роднина, който е чистокръвен херувим – каза тя. – Откаченият стар чичо Карлос.
Лус кимна, сякаш знаеше какво означава това, и надраска в графата името на Джасмин.
– Ооо, а пък аз мога да левитирам – изчурулика Доун, като посочи към горния ляв ъгъл на листа на Лус. – Не, да кажем, през сто процента от времето, но обикновено след като съм си изпила кафето.
– Еха! – Лус се опита да не се взира в нея – не изглеждаше Доун да се шегува. Може да левитира!
Като се опитваше да не показва, че се чувства все по–неловко и по–неловко, Лус затърси из страницата нещо, каквото и да е, за което имаше някакви познания.
Има опит в призоваването на вестителите.
Сенките. Даниел й беше казал правилното им название през онази последна нощ в „Меч и Кръст“. Макар всъщност никога да не ги бе „призовавала“ – те винаги просто се бяха появявали – Лус наистина имаше известен опит.