– Можете да пишете мен там. – Тя посочи към най–долния ляв ъгъл на страницата. – Джасмин и Доун едновременно вдигнаха поглед към нея, донякъде със страхопочитание, но не и невярващо, а след това продължиха да попълват останалата част от листовете си. Сърцето на Лус започна да бие малко по–бавно. Може би това нямаше да е толкова лошо.
В следващите няколко минути тя срещна Лилит – превзето червенокосо момиче, която беше една от три близначки–нефилим. („Можеш да ни различаваш по атрофиралите опашки“ – обясни тя. „Моята е къдрава“; Оливър, тантуресто момче с плътен глас, което бе посетило външния свят през лятната ваканция миналата година („Толкова ужасно надценяван, че дори не мога да започна да ти описвам“), и Джак, който смяташе, че е на ръба да придобие умението за четене на мисли, и предполагаше, че ще е в реда на нещата, ако Лус го впише за това умение. (Долавям, че нямаш нищо против това, прав ли съм“? Той имитира пистолет с пръстите си и цъкна с език.) Бяха й останали три графи, когато Шелби дръпна листа от ръцете й.
– Тези мога да ги правя и двете – каза тя, като посочи към две от графите. – За кое ти трябвам?
Говори повече от осемнайсет езика или Виждала е мигове от предишен живот.
– Чакай малко — прошепна Лус. — Ти си... можеш да виждаш моменти от минали животи?
Шелби повдигна вежди към Лус и надраска подписа си в графата, като за всеки случай добави името си и в графата „осемнайсет езика“. Лус се втренчи в листа, като си мислеше за всичките си минали животи и колко вбесяващо недостижими бяха за нея. Беше подценила Шелби.
Но съквартирантката й вече си беше отишла. На мястото на Шелби стоеше момчето, до което Лус беше седяла в класната стая. Беше с поне петнайсет сантиметра по–висок от Лус, с лъчезарна, дружелюбна усмивка, с обсипан с лунички нос, и ясни сини очи. Нещо в него, дори начинът, по който си дъвчеше химикалката, изглеждаше... стабилен. Лус осъзнаваше, че е странни да опише с тази дума някого, с когото никога не беше говорила, но не можа да се сдържи.
– О, слава Богу. – Той се засмя, като се плесна по челото. – Моето умение е единственото нещо, което ти е останало.
– „Умее да отразява като в огледало собствения си образ или тези на други хора?“ – бавно прочете Лус.
Той отметна глава на една страна, после на друга, и написа и графата името си. Майлс Фишър.
– Наистина впечатляващо за някой като теб, сигурен съм.
– Ъм. Да. – Лус се извърна. Някой като нея, който дори не пишеше какво означава това.
– Ей, чакай, къде отиваш? – Той я дръпна за ръкава. – О-хо. Не схвана ли самоиронията? – Когато тя поклати глава, лицето ни Майлс посърна. – Просто исках да кажа, че в сравнение с всички останали в класа, аз едва се справям. С изключение на самия себе си, единственият човек, когото съм успял да отразя като в огледало, беше майка ми. Изкара ума на баща ми за десети на секунди, но после избледня.
– Я чакай. – Лус примигна към Майлс. – Направил си огледален образ на майка си?
– Случайно. Казват, че е лесно да го направиш с хората, които, един вид, обичаш. – Той се изчерви: съвсем бледа розова руменина плъзна по бузите му. – Сега ще си помислиш, че съм някакво мамино синче. Просто искам да кажа, че „лесно“ е границата, на която свършват силите ми. Докато ти – ти си прочутата Лусинда Прайс. – Той размаха ръце в много мъжествена версия на призрачни пръсти.
– Ще ми се всички да престанат да повтарят това – тросна се тя. После, почувствала се груба, въздъхна и се облегна на перилата на терасата, за да се загледа към водата. Просто беше толкова трудно да се справи с всички тези намеци, че хората тук знаят повече за нея, отколкото тя знаеше за себе си. Не беше искала да си го изкарва на това момче. – Съжалявам. Просто въпросът е там... мислех си, че съм единствената, която едва се справя. Твоята история каква е?
– О, аз съм това, което наричат „потомък с разредена кръв“ – каза той, като описа с пръст огромни кавички във въздуха – Мама има някакви следи от ангелска кръв, няколко поколения назад, но всичките ми други роднини са смъртни. Моите сили са смущаващо слаби. Но съм тук, защото родителите ми дариха на училището, ъм, тази тераса, на която стоиш.
– Леле.
– Всъщност не е впечатляващо. Семейството ми е обсебено от мисълта да бъда в „Шорлайн“. Трябва да чуеш как ме натискат вкъщи да „тръгна с някое свястно момиче–нефилим поне веднъж“. – Лус се засмя – един от първите й истински изблици на смях от дни насам. Майлс добродушно завъртя очи. – Е, тази сутрин те видях да закусваш с Шелби. Съквартирантка ли ти е?